В природата се срещат невероятни създания. Изключително голямо е разнообразието от живите същества живеещи на нашата планета.

Днес ще ви запозная с едно много интересно животно за съществуването, на което едва ли някога сте знаели.

Grimpoteuthis или октоподът Дъмбо е дълбоководен жител.

Своето име е получил благодарение на двата плавника на мантията, на мембраната между краката, напомнящи на ушите на слона Дъмбо от известния анимационен филм.

Тези същества живеят в екстремни дълбочини от 3000 до 4000 м, а някои и на 7000 метра.

Най-големият Дъмбо октопод е 1,8 метра дълъг и тежащ 5.9 кг. Средният размер за повечето видове е 20-30 сантиметра, а средното тегло е неопределено.

Октопод може да изплува директно на повърхността или да се носи над морското дъно, търсейки охлюви, червеи или друга плячка.

Във влажните австралийски и азиатски тропици фикусът на Бенджамин може да се превърне в огромно 25 метрово дърво с идващите от ствола и клоните му въздушни корени. Те прорастват в земята, превръщат се в допълнителна опора и формират много стволове от този вид.

Разрасналото се дърво се превръща в приказен замисъл за скулптура.

Това е невероятно и можеш да го видиш само в влажните субекваториални гори, тъй като при по-сух климат растението губи способността си да оформя допълнителни стволове и се развива като едно дърво с изящни клони, което наричат плачеща смокиня.

В тропическите страни дървото се използва за озеленяване на улици и паркове, като му се придава невероятна форма, подобна на жив плет.

Британката Саша Денич през есента е отлетяла заедно с ято лебеди от руската арктическа тундра до Великобритания. Тя е първата жена отправила се на такова пътешествие сама.

Трябва да се отбележи, че Денч се е отправила в полет с редки лебеди от тундрата, чиято популация през последните години е намаляла наполовина.

Стартирайки през септември, Денч е проследила пътя на мигриращите птици и е преодоляла на мотопланер 7,5 хиляди километра от мястото на гнездене в тундрата на Ненецкия автономен окръг, преминавайки през 11 страни до мястото на зимуването в графство Глостършир.

През първия месец Денч заедно с ятото е посетила Архангелск, Ленинградската област и Санкт Петербург, а след това заедно е преминала през балтийските държави, Полша, Германия, Дания, Холандия и Белгия.

Денч е летяла със скоростта на лебедовото ято и на същата височина. По пътя Саша се е срещнала със местните жители, опитвайки се да разбере защо се намалява числеността на лебедите.

Сега, според учените, са останали 18 хиляди от този вид птици.

Китайският университет за наука и технологии наскоро въведе изключително реалистичен робот за преценка на обществеността под името Jia Jia. Този робот е създаден по образа на жена и наистина изглежда съвсем естествено.

Jia Jia е в състояние да общуват и да си взаимодействат с хората и да променя изражението на лицето си, изобразявайки различни емоции. Даже реагира, когато го приближат, за да му направят снимка. Държанието на робота е типично женско.

Разработчиците са създали  Jia Jia за три години. Устните на робота се движат, когато говори, а очите му се движат съвсем естествено.

Но все още трябва да се помисли, как роботът ще се смее и плаче или как да се измени външният вид на ръката му, която до този момент напомня на ръка на манекен от магазин за дрехи.

Ръководителят на проекта Чен Сяопин е казал, че в бъдеще планират да оборудват робота с навици за обучение и умения да разпознава лица.

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?