Това момче на снимката се казва Лу Вегнер. Той е на 16 години.
Лу се снима във филми, пее и преди две години по време на снимки решил да поработи като доброволец в приюта за животни в Лос Анджелис.
– Моето сърце се разкъсваше от болка, – казва Лу, – когато виждах тези кучета как плачат в клетките си. Аз знаех, че скоро ще ги приспят…“
Лу станал свидел на това, как един тинейджър обесил кучето си, а друг хвърлял камъни по бременна котка. Той поискал тези „малолетни паразити“ да бъдат отведени в камерата, където „приспивали“ на никого ненужни животни.
Скоро след това Лу основа организация Kids Against Animal Cruelty – „Деца срещу жестокостите към животните“. Сега тази организация наброява 12 хиляди членове и 50 хиляди помощника. Има филиали в много щати.
– Ние сме войни, – казва Лу. – Ние воюваме за правата на животните.
През последните две години, Лу и приятелите му са успели да спасят от евтаназия 20 000 кучета и котки.
– Но толкова много животни „приспиват“ в Америка всеки ден, – с горчивина заявява Лу.
Неговата организация се бори активно срещу така наречената детска жестокост.

Колко често сме чували думи казани по наш адрес, но не отговарящи на истината? Това ни е причинявало не само болка и разочарования, но и невъзможност да се изтрие всяка такава нелепост. Опитът да се оправдаем и да докажем истината, като че ли още повече затлачва нещата.
Сократ се е справил с този случай доста добре.
Той се обърнал към този, който го осведомил за клеветите, които отивали за негова сметка и казал:
– Тук няма никаква клевета. Аз не виждам в себе си и капка истина от това, което те казват.

Бих искала да пиша така, както говори сърцето, но думите не стигат.
Бих искала да нарисувам всяко красиво нещо до, което се докосва погледа ми, но багрите и нюансите са недостатъчни за това.
Бих искала да повторя трелите на горските птици, но гласът ми е слаб и немощен.
Бих искала да изтрия болката от лицата на хората, които минават край мен, но не винаги имам сили за това.
Бих искала да прегърна всяко отхвърлено, без дом и семейство дете, но не ми достигат ръце за всички тях.
Бих искала да бъда опора на по-възрастните, но времето не стига, а те са хиляди.
Бих искала да даря поне капчица любов на всяко жадно сърце за топлина и ласка, но дали ще ми стигне тази, която имам в сърцето си?
Бих искала………..
Но благодаря на Бога за всеки малък дар, който ми е дал, за да го прославя!

Децата са много впечатлителни. Те улавят неща, които за нас възрастните остават почти незабележими.
Днес Деси и Пепи гледаха филмче, където рибката успя да се освободи от аквариума и отплува към морето пред дупката на тоалетната.
Изведнъж децата се сетиха за своята водна костенурка. Стана им много жално за нея. Извадиха я от аквариума и със съсредоточени и сериозни лица я пуснаха в тоалетната.
За щастие родителите забелязаха това навреме и измъкнаха нещастната костенурка от там.
След неуспешният опит, децата приближиха аквариума и Пепи със жален глас каза:
– Бедничката ми костенурка. …., – гледайки нещастно животинчето с болка продължи, –  Ти  никога няма да видиш морето.

Имаше силна буря с проливен дъжд. Тригодишно момиченце седеше до прозореца и с ужас гледаше в бушуващата природа.
Изведнъж тя видя как един човек излезе на алеята с чанта. Той вървеше срещу вятъра и дъжда. Въздушният напор го блъскаше назад, а водните капки безжалостно удряха лицето му. Но той упорстваше. Хора укрили се при входовете на къщите го викаха, но той не им отговаряше.
– Мамо, мамо, – крещеше изплашеното дете, – човек на улицата.
Майката дойде до прозореца.
– Какъв неразумен човек, – каза тя с усмивка. – Нима иска да се покаже какъв  герой е?
Вятърът задуха още по-силно и човека падна в бушуващия поток.
– Мамо, – извика изплашено детето, – той ще потъне …… трябва да го спасим.
Сърцето на детето се сви от болка.
– Виждаш какво може да се случи на един глупав човек! Защо не почака да намалее малко дъжда, да се прикрие към някой вход, както всички ……, – нагледно обясни майката на дъщеря си.
Мъжът с мъка се измъкна от водата и отново пое срещу вятъра и дъжда.
– Стана…. устоя ….. отива по нататък! – зарадва се момиченцето и запляска с ръце.
– Запомни, дете, неразумният на всяка крачка го чака беда! – наставнически каза майката.
– Но той бърза за там, където ние не знаем….. – каза момичето с тъга.
– Когато бързаш, ще станеш за смях на хората, – продължи майката със същия тон.
Детето се възмути:
– Мамо, ами ако той е лекар и бърза при някое болно дете, за да спаси живота му…. И ако това дете бях аз?