Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.