Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.
– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.
Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.
Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.
– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.
Петър вдигна рамене:
– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.
Невестулката бързо се шмугна в храстите.
– Видя ли я? – извика Димитър.
– Не, – завъртя глава Петър.
– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….
Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.
– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.
– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.
– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.
– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.
– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.
– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.
– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър, – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.
Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.
