Иван Миланов бе горски от години. Обичаше животните и зеленината особено напролет, когато всичко се събуждаше.

Но днес бе тъжен и плачеше:

– Ето всеки ден ми се случват неприятности. Господи с какво съм се провинил пред теб?

Изведнъж Иван видя на едно дърво кълвач. Той дълбаеше с клюна си по ствола на дървото.

Цялата гора трептеше от тези удари:

– Боли ме. Моля те. Стига толкова дупки пробива в снагата ми.

– Ще загинеш, ако отлетя, – каза кълвачът. – Личинките ще ти източат соковете. Сега не е време за сълзи, по-добре ги обърши и се усмихни.

Чувайки този разговор Иван се засмя:

– Не, Господи, няма да споря за своята душа. В нея има толкова много боклук, смърдят личинките – моите грехове. За това си изпратил беди, за да може по-късно душата ми да ухае на свежи цветя.

Вера разхождаше своето огромно и добродушно куче в парка. Тя видя как едър и як мъж дърпа момиченце на около осем години.

Детето се дърпаше и крещеше:

– Пусни ме моля те! …. Мамо, ….. мамо ела ми помогни….. къде си, мамо….

Вера не се поколеба, явно момиченцето бе в беда и извика силно на мъжа:

– Пуснете детето! – Вера бързо сне намордника на кучето, но все още го държеше. – Или аз ще пусна кучето!

Изведнъж момиченцето прегърна мъжа и заплака. Вера не знаеше какво да направи, тя стоеше объркана и гледаше как разплаканото момиченце още по-силно се притискаше към мъжа.

На лицето ѝ се четеше ням въпрос: „Какво става тук?“

– Вижте, – започна да обяснява мъжът, – Аз съм баща на това дете. Водя дъщеря си в поликлиниката, да ѝ вземат кръв, а тя много се бои от иглите…..

И  бащата разпери безпомощно ръце.

– Извинете, – смутено каза Вера. – Аз помислих, че тя е в беда ….. Разбирате ли? …. Мислех, че я отвличате. Моля да ме извините.

Мъжът се засмя и протегна ръка към Вера за да се здрависат:

– По-добре човек седем пъти да се сгреши, отколкото веднъж да се премине без да се намеси. Ами ако това наистина бе отвличане. Вие правилно постъпихте.

Момиченцето вече успокоено, подаде ръка на баща си и двамата тръгнаха към поликлиниката.

Катя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.

Скоро след това Катя каза на Владимир:

– Бременна съм.

И от тук започна всичко.

Майката на Владимир му забрани:

– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.

Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.

Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:

– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.

През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.

Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:

– Много им здраве, ще се оправя и без тях.

Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.

Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.

Скоро след това Катя роди син.

След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:

– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.

Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:

– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

В живота винаги има нещо страшно или тревожно, което се случва с други хора, с вашата страна, с приятелите ви и в живота ви.

Често това е много тежко. И ти съчувстваш и състрадаваш. Понякога и при теб има лоши моменти, но така е в света.

Това може изобщо да не се прекрати, но благоденствието няма да падне внезапно върху нас и там да си остане завинаги.

Разбирате ли какво искам да ви кажа? След време ние си спомняме доброто, а не лошото. Всичко страшно и ужасно преминава, а доброто се запазва в паметта ни и сияе като току що умит или полиран съд.

Ние би трябвало да живеем само с тези откъси от живота ни, а не с поредицата от беди, премеждия и незгоди

Важното е да сте доволни, радостни и щастливи, тогава за вас в живота ви няма да има нищо страшно.