Решил падишахът да се присмее на Бирбал. Заповядал да купят от пазара яйца и докато го нямало Бирбал, раздал на придворните си по едно яйце.
Когато Бирбал се явил падишахът казал:
– Бирбал, сънувах странен сън. Хората се потопиха в този басейн и всеки извади от дъното по едно яйце, а ако някой не извадеше, той беше син на двама бащи. Само тебе чаках. Би било добре да се проверят всички придворни, може да излезе нещо наяве.
Почнали придворните да се потапят един по един в басейна и да изваждат от дъното по едно яйце. Дошъл реда на Бирбал. Той излязъл с празни ръце, но след това силно извикал:
– Ку-ку-ри-гууу!
– Бирбал, къде е яйцето ти, покаж го бързо! – скочил падишахът.
– Покровителю на бедните, – казал Бирбал, – сред кокошките, които снесоха яйца, аз съм единствения петел сред тях.
Придворните навели глави от срам, а падишахът се засмял.

Веднъж един баща строител взел сина си на работа си. Момчето наблюдавало работата на майсторите, заети с ремонта на помещение. Синът няколко дни следял, как мажат стените и тавана…..
Малкото дете споделило впечатленията с баща си:
– Татко, аз се научих да правя ремонт. Видях как мажат тавана, как поставят плочките на стените в кухнята …. Всичко запомних!
Бащата се усмихнл и поканил сина си да  пият чай. Сипал в две чаши чай. В своята пуснал няколко бучки захар, а в тази на сина си не сложил нищо.
– Е, сине, сладък ли е чая ти? – попитал бащата.
– Как може да е сладък чая ми? Ти пиеш твоя със захар, а аз не – възмутило се момчето.
– Но нали ти виждаш как пия чай със захар. Нима на теб не ти е сладък чая?!
Синът погледнал баща си изненадано. Той още не можел да разбере, какво искал да му каже баща му.
– А как ще се научиш да правиш ремонт, само като наблюдаваш майсторите?
Момчето навело глава и се замислило.

Бащата на едно малко момиченце бил пилот. Веднъж те летели през Атлантическия океан, но започнала буря.
Стюардесата събудила момиченцето и го помолила да затегне предпазния си колан, тъй като са навлезли в зона на турбуленция. Момиченцето отворило очи, видяло, че около самолета святкат светкавици и попитало:
– А къде е татко? Той на кормилото ли е?
– Да твоят баща е в кабината на пилота, – казала стюардесата.
Момиченчето се усмихнало, затворило очи и отново заспало.
Бог държи кормилото на живота ни. По-скоро той би искал го задържи, но ни дава свобода, как и къде да отидем. И твърде често ние попадаме в катастрофа. Това не е изненадващо, тъй като смятаме, че можем да поемем кормилото, а все още не сме се научили да летим.
Бог ни познава. Той знае нашите силни и слаби страни. Знае какво е най-добро за нас. Ако ние му се доверим за управлението на живота ни, Той ще ни отведе у дома безопасно.

Баща разказваше приказката за Пепеляшка на дъщеря си така, както си я спомняше. Спомените не бяха от скоро, но бяха съвсем точни.
Стигна до описанието на бала:
– А най-важният на бала бил синът на царя. Този ден той имал рожден ден. Изведнъж видял Пепеляшка. Влюбил се в нея и не могъл да откъсне очи от нея …..
Впечатляващата се от всичко Деси прехапа устни и ужасено каза:
– Татко, а защо той е искал от нея да откъсне очите ѝ?

Млада двойка синигери си свила гнездо. Женската излюпила три прекрасни птиченца. Те били толкова красиви, че майка се привързала силно към тях. Цял ден майката и бащата отлитали да търсят храна за своите питомци.
Близо до тях имало гнездо със скоро излюпили се пиленца. За тях също се грижели родителите им.
Минало време, пиленцата пораснали и веднъж синигерката чула, че става нещо страшно в съседното гнездо. Майката избутвала от гнездото малките, безпомощни пиленца. Те падали стремглаво надолу, но по чудо оставали живи.
„Колко е безжалостна съседката. У нея няма достатъчно любов и доброта, – помислила си синигерката. – Аз никога така безжалостно няма да постъпя“.
Опустяло съседното гнездо. Излетели всички по работите си. А синигерката продължавала с много любов да се грижи за своите вече пораснали птиченца. Тя по цял ден летяла, за да намери храна на „малките си“, които били вече по-големи от нея. Бащата ги оставил и си създал друго семейство. На синигерката ѝ било тежко и обидно, но любовта към децата ѝ стопявала горчивите обиди, давала ѝ сили…..
Така продължило до есента, когато духнал вятър и съборил малкото гнездо с големите си обитатели. Те силно се ударили, падайки на земята. Крилата им не помогнали да се смекчи удара, тъй като били слаби, а птиченцата били големи. Когато преминала болката им, те опитали да полетят, но не могли и само викали:
– Мамо! Мамо!
Чувайки това силно изплашено чирикане дошла котката. Птиченцата не могли да се спасят, защото не се научили да летят.