Въпреки цялата монотонност и сивотата на бетонната джунгла, има наистина невероятни сгради.

Талантливите хора не спират да правят този свят малко по-интересен.

Например, параклисът на трънения венец Торнрокън, САЩ.

Тази църква не принадлежи на никое вероизповедание, така че всеки може да влезе в нея независимо от религията си.

Параклисът е издигнат през 1980 г. от архитект Е. Фей Джоунс. По време на строителството се използват предимно материали от дървета, отглеждани в северозападната част на страната.

На стиловите решения при построяването на параклиса е оказало влияние  архитектурното направление Prarie School популяризирана от Франк Лойд Райт, при когото Фей Джоунс известно време е провеждал обучението си.

Хамам буквално означава „разпространяваща се пара“. За разлика от сауните, ефектът върху тялото не е чрез нагряване на въздуха, а чрез влажността на парата.

Благодарение на особен температурен влажен режим хамамът е много привлекателен за хората, които не издържат на топлина.

В турските бани не е горещо – от 30 до 55 градуса. Влажността може да достигне 100%, но при такива ниски температури меките пари лесно се понасят.

Такива бани са изградени от камък. Вътрешното покритие е направено от естествен мрамор или керамични плочки в евтина версия.

Необходим елемент е куполът на тавана, така че капки от влагата да не се стичат по главите на хората.

Хората се питат: Накъде върви историята?

Читателят на Библията знае, че ходът на историята е в Божиите ръце. Независимо от хаоса, всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план.

Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. Както старият английски химнаграф Уилям Каувър е казал: „неявно действа Господ, творящ чудеса“. Бог е винаги наблизо. Той ни поддържа със Своя промисъл и незабелязано от всички нас върши всичко по Своята воля.

В какво се състои тя? Апостол Павел пише, че Бог действа в света, за „да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“.

Един ден властта на Сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този непокорен и покварен свят ще бъде премахнат и Христовото царство на правдата и мира ще дойде завинаги.

Не се притеснявайте от заглавията на вестниците. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.