Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Душата възприема тези истини по времена на битка, страх и тъга. Когато крепката Божия десница разорава почвата в сърцето ни, което се намира в застой и така се освобождава скритото в него и сее истината.

На изтръгната от смущение душа в час на изпитание, немощ, самота, а понякога и физическо страдание, истината донася щедра реколта, получена след добро разораване и наторяване на нивата. И душата разбира, че не напразно е проливала сълзи.

Способността да познаваме Бога се развива, когато Той ни води през обстоятелства, кара ни да упражняваме вярата си. Тогава в каквито и тежки условия да се намираме, благодарим на Бога, че Той чрез тях ни изгражда и тогава още по силно уповаваме на Него и милостта Му.

Не трябва през цялото време да се държиш в ръце, иначе в доста труден момент ще се съкрушиш, ще бъдеш смазан и съсипан.

Човек не може постоянно да бъде силен. Той не може през целия си живот да крие тъгата си и преживяванията си.

Трябва да дадем простор на чувствата си. И това е моментът, когато сълзите  ни освобождават от нервно напрежение и отрицателни емоции.

Запомнете, че да плачеш е полезно за здравето.

Сълзи донесат облекчение и това е първата стъпка към промяната. Сега остава да признаем чувствата си и да им даде воля, а след това да ги пуснем.

След като поплачем ние се успокояваме, отпускаме и по-лесно оценяваме нещата, след което взимаме по-правилни решения.

За това не се стремете да изглеждате до толкова силни, че да си забранявате да поплачете.

С леко шумолящи листа приближаваше замислената есен. От време на време тя уморено се облягаше на дървета, за да отдъхне, а те успокояващо я обсипваха със златисто ален листопад.

Понякога есента безутешно лееше дъждовни сълзи, изпращайки надалече щастливото, пълно с палави и незабравими впечатления лято.

Есента също искаше да направи хората щастливи и реши всичко да промени. Тя изпра и изсуши сивите и мрачни облаци и в небето се понесоха снежнобели, пухкави облаци.

По наситения син безкраен небосклон разсипа светещи сребристи звездички, намигащи дяволито на любителите на нощните разходки.

Надари природата с фойерверки от краски и щедро ги напръска по дърветата.

Завършвайки своя труд, тя разпиля във въздуха ароматна есенна свежест и любовна тъга, които я съпровождаха неотстъпно през цялото време.

Всичко в покорената природа напомняше за това, че след спокойното разноцветно благоухаещо лято винаги идва разкошната, но сдържана във своята мъдрост есен.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.