Томи беше много стар котарак. Той беше на 21 години. Това бяха много за един мъжкар като него.

Неговите стопани го оставиха  в местната ветеринарна клиника с молба:

– Вземете го при вас. Ако искате го приспете. Той е много стар. Ние си взехме вече малко котенце.

Старият нежелан Томи изобщо не можеше да разбере, защо са го завели там. Той жално мяукаше и се оглеждаше плахо наоколо. Имаше чувството, че това място го застрашава с нещо.

Мария още от пръв поглед хареса котарака. Тя го взе в прегръдките си. Той се успокои и започна да мърка доволно.

Така Томи отново се оказа обкръжен с любов и имаше кой да се грижи за него. В края на живота му се бе появила Мария. Тя имаше дълга кафява коса, проблясващи с червен отенък на слънчевата светлина и топли сини очи.

Младото момиче искаше да дари Томи с любов, от която той се нуждаеше, за това го взе в дома си.

За нещастие на Томи скоро установиха бъбречна недостатъчност и му откриха тумор с размерите на топка за голф.

Но това не спря Мария и Томи да се обичат. Независимо от бъбречната недостатъчност и тумора, котаракът скачаше като 12 годишен.

Мария реши да състави пълен списък, на нещата, които трябваше да направят двамата с Томи. В него имаше различни приключения.

– За другите това могат да са незначителни неща, – обясняваше Мария на приятелката си Сара, – но тези кратки разходки, са голямо развлечение за него. Той много обича да бъде на чист въздух. Най-много от всичко обича да бъде край морето на плажа.

Томи завинаги измени отношението на Мария към застарелите животни. Надявам се това да стане и с други хора.

Знае се, че като помощници на играчите на голф по-добре се справят момичетата, отколкото момчетата. Те по-добре подават топките и стиковете.

Един чужденец, закъснял за играта в Япония и бил принуден бързайки да вземе момче на десет години за помощник. То не било много високо и от самата игра нищо не разбирало, но знаело само три думи на английски.

Благодарение на тях, момчето останало помощник на туриста до самия край на неговото пребиваване в страната.
След всеки удар по топката, независимо от резултата, япончето тропало с крака и викало развълнувано на английски:

– Много изкусен удар.

Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.

Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:

– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.

Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.

– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.

– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.

– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.

– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.

Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.

Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.

Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:

– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.

Старецът прегърна внука си.

– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.

Но Валери бе неутешим.

– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.

Дядо Васил погали внука си по главата и каза:

– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….

Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Изследователи от университета в Кеймбридж са разработили най-микроскопичния двигател в света, с размери само няколко милиардни от метъра, който използва светлината за енергия.

Наноразмерният двигател може да се превърне в основа за бъдещи наномашини, които могат да се движи във вода и в живи клетки.

Прототипът се състои  от малки заредени частици на златото, свързани помежду си температурно чувствителен полимерен гел.

Когато нанодвигателя се нагрява до определена температура с помощта на лазер, той произвежда голямо количество еластична енергия за част от секундата, така че полимерното покритие изтласква всичката вода и се пресова. Този ефект кара наночастиците на златото да се сближат една с друга в плътни клъстъри.

Когато устройството се охлади полимерите събират вода и се разширяват, наночастиците на златото бързо се уголемяват.

Това е като експлозия. Стотици златни топки летят в милионна част от секундата, когато молекулите на водата раздуват полимерите около тях. Ние знаем, че светлината може да се загрее водата достатъчна за захранване на парни двигатели. Но сега можем да използва светлина за задвижване на бутален двигател на нанониво.

Освен това, новият метод е невероятно прост. Силата на тези малки устройства е няколко пъти по-голяма, отколкото на преди това изработените апарати.

На единица тегло нанодвигателят е почти сто пъти по-добър от всеки друг двигател или мускул.

Освен това, тези устройства са биосъвместими, икономически ефективни и имат ниска консумация на енергия.