Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Живееше един богобоязлив старец, Един ден при него дойде един от неговите познати и каза:

– При тебе вече никой не е останал. Къщата ти се срутва. Ти си измъчен от болести. Тогава за какво толкова си благодарен на твоя Бог?

На което старецът отговорил:

– Аз съм Му благодарен за това, че ми е дал благодарно сърце.

Представете си, че вашият мозък е бетон, който след известно време ще се втвърди.
Понятие за „втвърдяване“  ще получите, като погледнете на болшинството 70-годишни старци, неспособни да усвоят таймера на микровълновата печка, възприемащи връждебно всичко ново, извършващи през годините еднотипни действие или възпроизвеждащи шаблонно мислене.
Тези „пътечки“ в главите им са се превърнали в дупки и тунели в скала и да „се пробие“ проход към следващата пещера е практически невъзможно.
Вашата задача е непрекъснато да разбърквате тази „мислителна смес“, не давайки ѝ възможност да се втвърди.
Когато се поотпуснем малко и започнем да използваме енграми, някаква част от мозъка ни се втвърдява, а ние дори не го забелязваме.

Един старец, който през целия си живот следвал Бога, лежал на смъртен одър. Той повикал внука си и му казал:
– Не знам какво ще правя на небето, но ако е възможно, ще помоля Господа да участвам в изграждането на твоята обител. Ти само гледай повече строителни материали да ми пратиш.
Тези строителни материали са чистота и любов, готовност да споделиш вярата си в Христос. Това са добри дела извършени в името на Исус.
Те не се обезценяват заради нестабилността на икономиката, не се разрушават от природните катаклизми и крадци няма да ги откраднат.
А ти какъв материал изпращаш горе в небесата?

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.