Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“

Времето почна да се променя много бързо. Стана необичайно топло за сезона и дневните температурите се повишиха, но на следващия ден заваля сняг, който достигна три сантиметра.

Колкото и драматична да ни изглежда тази промяна, тя не може да се сравни с едно торнадо, наводнение или силно земетресение.

Бурите сякаш се появяват от нищото. Точно така става и с нашия живот.

Скоро Благой присъства на един от мачовете на сина си. Там той разговаря с Маргарита, жена на средна възраст, която се бореше с множество здравословни проблеми.

Тя сподели:

– Преди бях много близко до Бога. Бях ангажирана в много дейности от църквата, но когато дойдоха трудни изпитания в живота ми, аз се усъмних в Бога. Не можех да повярвам, че Той е допуснал това, което се случваше с мен.

– Нима смятате, че преживяваме изпитания, защото Бог иска да ни изтезава? – попита Благой.

– Разколебах се, – призна Маргарита. – Но как мога да се покланям на Бог, на Когото не мога да се доверявам?

– Това е проблема при вас, – отбеляза Благой, – ще се доверите ли на Бога, когато обстоятелствата в живота ви не са цветущи? Знаете ли, че нашият отговор на болката и предизвикателствата определят до голяма степен нашето бъдеще?

По своята същност вярата изисква доверие в нещо или в някого, което не винаги е предвидимо или разбираемо от човешките стандарти.

Повечето от нас искат неопровержимо доказателство за доброжелателното присъствие на Бог в нашия живот. И това не е ново. Спомнете си Тома, който искаше да пипне и да види или учениците на Исус в лодката, когато се изви бурята.

Когато сте с Господа в лодката, бурите могат да ви разтърсят силно, но няма да потънете. И ако Той е с нас, кой може да бъде против нас?!

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.