С изобретяването на телефона и Интернета нашият живот коренно се е променил. Сега можем да имаме връзка с близките си, дори да се намират много далече от нас. Но този прогрес има и свой минус.
В китайския град Чунцин добре са помислили за хората зависими от телефона. Такива хора следят само своите телефонни устройства и не обръщат внимание на това, което става наоколо.
В този град са създали специални пешеходни пътеки за такива хора, за да ги предпазят от внезапен сблъсък или удар.
Идеята е била взаимствана от американците. Във Вашингтон направили подобен експеримент, но поведението на хората не се изменило. Те ходили така, като се движели и преди.
Така нареченото „телефонно платно“ не могло да измени поведението на хората.
Мнозина идвали на това място само, за да снимат надписа: „Първият тротоар в Китай за потребители на мобилни телефони“.
Намерили се и такива, които минавали от там, изцяло погълнати от телефоните си, без да разбират, че минават от там, където трябва.
Може би във всеки по-голям град трябва да има такова място, защото хората зависими от телефоните стават все повече.

Ако детето ти желае повече да играе на игри, в които се стреля, това е повод да се замислиш.
Тази необходимост може да говори за две противоположни ситуации. Детето се опитва да се отърве от жестокостта, която се натрупва в него вследствие на прояване на такава към него или желае да опита агресията, която му е забранено да изявява.
Разбира се, трябва да се обърне внимание на хората около него и да изясните, дали някой не го обижда.
Обърнете внимание на още една точка. Всеки малък човек има естествен заряд агресия, свързан с потребността за движение, опознаване на света чрез сблъсък и конфронтация. Ако този заряд е блокиран, той се проявява в такива странни форми, като влечение към игри с насилие.
Какво да правим тогава?
Дайте на тези емоции възможност да се проявяват. Играйте с тях като се замеряте със снежни топки, съревновавайте се на „Дартс“ или поборете се с тях, но без наранявания.
И не „въоръжавайте“ децата си в детската градина с виртуални оръжия.

Ако човек е измъчван от смущаващо чувство за неудовлетвореност от себе си и живота си, той често се опитва да се справи с това с помощта на малки удоволствия. Но обикновенно това не помага, желанието за удовлетвореност така и не настъпва.

Когато няма удовлетворение човек се изкушава отново да повтори предишния опит. Това създава един порочен кръг. Колкото е по-дълбоко разочарованието, толкова е по-силно изкушението. Колкото повече му се отдаваме, толкова по-мъчителна ще бъде неудовлетвореността. В стремежа си човек да отслаби връзката, с дърпането си повече затяга нещата.

Осъзнавайки това, всеки може да разбере от къде да намери помощ. Колкото повече човек се отвлича от собственото „аз“, колкото повече мисли за другите хора, занимава се с нещо интересно, толкова по-малко той е зает със себе си и изкушението отслабва.

Молитвата помага винаги, ако тя е израз на нашата любов към Бога. Понякога така се случва, че човек да се концентрира само на своята страстна молба. Тогава се получава пародия на молитва. Ако се молиш така, не се изненадвай, че не получаваш отговор.

Когато караш кола през нощта страхувайки се от сблъсък, ти навярно се взираш в ослепителните фарове на насрещното движение, тогава вероятността за авария, рязко се повишава.

Довери се на Бога, само Той може да избавя и променя!

Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..