Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Петър имаше куче и то му служеше вярно. Но животното остаря и започна да създава много проблеми на стопанина си.

Един ден Петър реши:

– Така повече не може. Трябва по някакъв начин да се отърва от кучето.

Петър се качи на лодката си, взе със себе си и кучето, след което отплава по реката.

– Трябва да намеря по-дълбоко място, – каза си той. – Само ще го побутна, то само ще се удави.

На Петър му хареса една част на реката, където водата бе зеленикава.

– Изглеждаше достатъчно дълбоко, – усмихна се Петър.

Предоставяше му се прекрасна възможност да извърши замисленото.

Той побутна леко кучето и то падна във водата, но не се удави.

Животното започна да маха с лапи и се задържа над водата.

Петър се ядоса и с греблото се опита да удари кучето по главата, но загуби равновесие и сам падна във водата.

Той не знаеше да плува и започна да се дави.

Тогава вярното му куче го захапа за дрехата и го изкара на брега.

През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

Утрото бе мрачно. Тъмни облаци засенчваха хоризонта. На Стоян Димов му предстояха много тежки задачи за деня.

Единствената му опора бе Господ. И той не се забави а веднага застана на колене.

– Боже, изкушения ме обсаждат и ме заливат като пълноводна река, не издържам вече. Имам нужда от Твоята сила, – плачеше Стоян пред Бога.

– Ти ще се отървеш от тях, ако предадеш борбата си на Мен.

– Боже, много пъти съм изпадал  в трудни обстоятелства, но ти винаги си ме избавял, за което съм ти безкрайно благодарен, но имам един проблем. Хората, които ме заобикалят не винаги ме разбират, не се съобразяват с наклонностите ми и аз оставам на заден план.

– Сине Мой, това Аз съм го допуснал. Аз съм Бог, който контролира обстоятелствата. Нали ме молеше да те направя по-смирен. Ето ти си в Моето училище, сред хора, които изпълняват Моята воля.

– Сигурно са ти омръзнали оплакванията, – наведе глава Стоян.

– Ти си Мое дете и Аз не само снабдявам нуждите ти, но и те обучавам.

– В последно време са ме налегнали големи финансови затруднения. Едва успявам да свържа двата края, – изпъшка Стоян.

– Аз съм твоя ковчежник и желая да получиш своите проценти, но трябва да уповаваш само на Мен. Моите източници са неограничени. Ти не веднъж си чел Моите обещания в Словото Ми, но не  вярваш, че мога да ги изпълня.

– Вчера ме наскърбиха много лошо, боли ме, – призна безнадеждното си състояние Стоян.

– Обръщай се по-често към Мен и ще намериш утеха.

– Да, но защо ме прекарваш през всичко това?

– Когато си жизнен и активен, по никакъв начин не мога да привлека внимание ти. Допускам тези неща, за да се срещна с теб в молитва.

– Боже, признавам, че всичко това ми идва в повече.

– Ето давам ти този съд със свято масло, използвай го. Всяко обстоятелство, дума, пречка или провал, които те дразнят ще бъдат смекчени от него. Болката от ужилването ще изчезне, когато се научиш да ме виждаш във всичко.