Бяха на главния вход. Пристигнаха две линейки със включена сирена. Една жена качваше момче в инвалидна количка.

– Не знам как издържаш, – каза Живко, като погледна измореното лице на Йовка, – Работата ти никак не е весела.

– Напротив, – усмихна му се топло Йовка. – Вярно е, че има много болка и мъка, но има и хубави моменти. В спешното хората идват уплашени имат силни болки, а си тръгват усмихнати и радостни. Само като ги погледнеш, веднага разбираш, че вече се чувстват много по-добре. Мисля, че моментите на радост, са повече от тъжните.

– А какви са ти плановете за в бъдеще, не вярвам да останеш още дълго в спешното? – попита Живко.

– Бих искала да посрещам появата на нов живот, – тихо отбеляза Йовка.

– Имаш предвид родилното отделение? – засмя се Живко.

Той я бе чул да споменава нещо подобно в разговор с приятели, за това се досети бързо и разбра какво имаше впредвид Йовка.

– Спомняш ли си доктор Манолов, скоро ви запознах, когато бе дошъл да ме видиш? – каза Йовка.

– Да,  – каза възторжено каза Живко, – той е истински герой на нашето време. Преди два дена го видях на кръстовището, където една кола бе блъснала една жена. Държеше се сигурно и даваше спокойно нарежданията си. Хората го слушаха и правеха всичко възможно да облекчат положението на жената.

– А, да, – махна с ръка Йовка, – бяха писали по въпроса във местния вестник.

– Ти каза, че е акушер-гинеколог, до колкото си спомням? – попита Живко.

Йовка само кимна с глава.

– И ти искаш да работиш при него?

– Да вече говорих с него – каза Йовка, – той няма нищо против, имало две свободни места в отделението.

– Изглежда няма навалица за тази професия, – засмя се Живко.

– Не се смей! Това са много сериозни неща, – скастри го Йовка.

– Нямам нищо против професията, – опита се да се защити Живко. – Даже се радвам, че си се насочила натам. След време може би ще станеш най-добра в тази сфера. Гордея се с теб.

Йовка се изчерви и наведе глава, а Живко я прегърна.

Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Думата „радост“, като че ли напълно е изчезнала от християнската лексика. Причина за това е, че ние отъждествяваме радостта с щастието.
Ние сме започнали да вярваме, че радостта се заключава в удоволствия, безопасност и процъфтяване. Така ние сме приели лъжата на сатана, с която той се опитва да впечатли света.
Яков не каза: „Считайте го за голяма радост …. , когато удобно седите в креслото“, той каза: „Считайте го за голяма радост …., когато паднете в изпитания“.
Радостта и щастието са различни неща, въпреки че идват заедно. Щастието зависи от обстоятелствата, а радостта от Бога. Когато идва мъка, щастието изчезва, но радостта остава и даже става още по-дълбока.
Причина за истинска радост е живот с Бога. Радостта е свързана с озъзнаването, че този свят е временен и някой ден ние ще бъдем завинаги с Бога.
Радостта идва от послушанието към Святия Дух, независимо от обстоятелствата.

Тези две неща са неразривно свързани помежду си. Не можем да говорим за едното, без да споменем и другото.
Ентусиазмът на днешното поколение с относително новите си форми на духовен опит не бива да ни подвеждат.
Бог ни изпрати Святия Си Дух не за да преживеем едно духовно пътуване като забавление.
Разбира се, когато сме притиснати, свежият вятър на Божия Дух ни дава нов поглед за важните неща, усещане за Божието присъствие, любов, утешение и радост.
Духът се даде на учениците на Исус, за да занесат по света новата вест за това, че има Господ, че той е победил злите сили и сега за нас се ражда нов свят, и ние сме длъжни да допринясяме за появата му.
Невъзможно е да се мисли за задачата на Църквата и да се забрави за Духа.
Изглежда някои християни си мислят, че Бог е извършил своите дела чрез Исус и сега иска ние да продължим това със собствени сили. Но това е трагична грешка. Тя се поражда от гордост или чувство на безсилие, а понякога и двете едновременно.
Без Божият Дух ние не можем да направим нищо такова, което да има тежест в Божието Царство.
Без Святия Дух Църквата просто не може да бъде Църква.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.