Двама пътешественика се отправили към планините. Когато изминали половината от пътя, по-младият хвърлил поглед на храсталака и започнал да се отчайва:

– Къде е твоят прекрасен пейзаж, за който ти постоянно говореше?

Опитният му спътник се засмял:

– Ти се намираш в центъра му, но в това ще се убедиш, когато изкачим върха на планината.

Една девойка, където и да ходела, обикновено оставяла по-добрата част от пътя за някой друг, а тя вървяла по по-трудно проходимата.

Веднъж я попитали:

– Защо не вървиш там, където пътя е по-добър?

– С мен винаги върви Господ, – казала девойката, – и аз му предоставям по-доброто място.

Каква невинност, но колко красота и доброта!

Каква вяра само, че Господ винаги е с нея и тя даже Му отстъпва по-доброто място от пътя.

Дано Бог ни даде такова съзнание, че да не ходим там, където Той не би дошъл с нас.

Бог винаги ни вижда и знае какво казваме, къде отиваме и какво правим.

Да му даде дължимото място в живота си и в сърцата си!

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

В повечето култури съществува поверие, че ако черна котка ти пресече пътя, ще ти се случи нещастие.

Във Великобритания е обратното. Ако се случи аналогична ситуация, това носело успех.

Освен това, съгласно шотландските поверия, ако човек срещне черна бездомна котка на прага на дома си, го очаква небивал успех.

После иди, че вярвай на поверия! Нещастието и успехът не зависят от нещастното черно животинче. Те са съпроводени от някаква причина, но това съвсем не е черна котка.