На една от прелетните птици и дошло до гуша всяка година да прелита насам натам и тя решила да остане на едно място. Какво толкова и хората имат отпуск.

Решила и останала.

Летяла сама и се радвала:

– Няма го изморителния полет, от който те болят крилете. Сега нямам съперници при хващане на мушици, …

Минало време и птичката се почувствала самотна. Дошъл гладът и студът.

Нямала другар, с когото да свие гнездо и да има потомство. Но дори и да бе имала с какво би нахранила птиченцата си, нали намереното едва ѝ стигало. То било толкова, колкото да не умре от глад.

Птичката дочакала времето, когато отново се появила храна. Тогава се върнало и ятото. Върнала се и приятелката ѝ, но не сама, а с потомство. Тя бе прелетяла над морето, била изморена, но била щастлива.

Разбрала тогава птицата, че е изгубила цяла година и не е направила това, което се очаквало от нея. И ѝ станало още по-болно, отколкото по време на дългия и труден полет, но нищо не можело да се направи…

Освен с нетърпение да очаква новото отлитане на ятото.

Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

– Страхувам се да отида с дъщеря си до магазина, – оплакваше се Елена  на приятелката си, млада майка като нея. – В магазина Мими става напълно невменяема.

– Да не е болна?- учудено попита приятелката ѝ.

– Не! Вчера падна на пода пред входа на отдела за детски играчки и започна да вика: „Искам всичко“.

– Това е направо ужас, – съгласи се приятелката ѝ.

– В нашето семейство всички са спокойни и трезвомислещи, – каза Елена. – Изглежда в родилното са я подменили…..Такова крещене и тропане с крака ….

Другата майка въздъхна и безпомощно вдигна рамене.

Във вторник Гена показа на Василка една снимка, която се бе измачкала и не се виждаше лицето на човека, който бе сниман на нея.

Тя явно бе натъжена. Обърна се към приятелката. С много болка и съжаление каза:

– Как ли се е смачкала? Знаеш ли колко много държа на нея?!

Василка реши да ѝ помогне.

– Мога да я поправя. Ще я сканирам на компютъра си. След това ще използвам една специална програма и ще поправя пораженията. Не е трудно да е направи, само трябва да знаеш как..

Гена се усмихна обнадеждена.

– Това е като безпорядъкът и бъркотията в живота ни, – каза тя. – Какво може да ги поправи?

– Задачата е доста по-трудна в сравнение с възстановяването на една стара снимка, но има едно мощно средство, което винаги може да ни помогне.

– Кое е то?

– Исус ни е дал прошката си. Чрез Христос всичко, което е помрачило нашия истински образ, е отстранено с Божията благодат и дара на прошката. Освен това, Христос ни е призовал да използваме целителния дар на прошката при отношенията с другите. Благодарение на силата на прошката можем да живеем без горчивина от нараняванията и всичко, което ни отделя от другите.

– Колко е хубаво, че имаме, кой да ни помага да поправим нещата, – възкликна Гена.

– Трябва да сме благодарни на Бога, – усмихна се Василка, – за прошката, благодатта, която ни изцерява и премахването на разделенията.

Миналата седмица Зоя бе поканена от дългогодишната си приятелка Славка на вечеря. Дружбата между двете от година на година ставаше все по-крепка.

Вечерта бе тиха и ясна. Безброй звезди мигаха по местата си, а топъл ветрец развяваше косите им. Те седяха на терасата на един малък ресторант и споделяха спокойно мислите си.

– В последно време осъзнавам, че и двете се намираме в своята житейска есен, – каза Славка. – Това ме натъжава, защото по-голямата част от живота ми е минала.

– Когато гледам красивия танц на жълтите листа, които падат от дърветата, – възторжено поде Зоя, – виждам как в нежния си полет към земята отразяват слънчевите лъчи по неповторим начин. Есента е любимият ми сезон.

Славка я погледна изненадано и извика:

– Ти си луда. Във всичко виждаш красота и нежност.

Зоя се засмя:

– Идва време, когато листата трябва да окапят. Бог има план за цялото Свое творение, както за природата, така и за нас, хората. За това съм спокойна за своята есен

– Есента винаги ми е навявала само тъга, – тъжно каза Славка.

– Животът ми е в най-красивия сезон, – тихо каза Зоя. – В него радостта и тъгата се преплитат като нишки в пъстър килим. Бог има планове за нас, за това нека се успокоим, да замълчим и да се вслушаме в Неговия глас. Можем напълно да Му се доверим.

– Кой знае точното време за всяко нещо? И ще бъде ли със нас, когато се страхуваме? – попита Славка.

– Нека намерим утеха в Божиите обещания, – Зоя прегърна приятелката си. – Да му благодарим за красотата на творението Му, за красивите сезони в нашия живот. Нека възложим страховете си на Него и да бъдем уверени, че Той ще ни даде сила и ще ни привдигне.

– Да, така е, – съгласи се накрая Славка. – Бог е с нас през всичките сезони на нашия живот. Няма да се страхувам вече за бъдещето си.

Успокоение и мир настъпи в душата на Славка, а лицето на Зоя излъчваше радост и искрена любов.