Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.

При един мъдрец дошъл неговият ученик и попитал:
– Аз имам същите очи като теб, а защо не забелязвам това, което виждаш ти?
Мъдрецът влязъл в стаята и след известно време се върнал с древен ръкопис на непознат за ученика език. Разгърнал го и попитал:
– Какво виждаш?
Ученикът искайки да скрие невежеството си казал:
– В този ръкопис виждам вековна мъдрост.
Тогава старецът казал:
– В действителност, това са бележки на гръцки търговец. Аз зная и виждам това, защото веднъж не се уплаших да призная, че нищо не разбирам от това. След което научих този език.

Това се случило през пролетта. Ледът по реката вече бил започнал да се топи, но на места все още се държал здраво. Един колар решил да съкрати пътя си, затова решил да мине по леда.
Намиращите се на брега хора и жена му го съветвали да не рискува живота си. Отличавайки се с упорит, самоуверен и безгрижен характер, коларят не се вслушал в съветите. Той единствено разчитал на конете си, за това казал: „На своите животни ако  трябва и в ада бих отишъл, но ще премина леда.“
Жена му не успяла да слезе от колата, защото те бързо се оказали върху леда. Изведнъж ледената кора се пропукала. Безрасъдният стопанин заедно с животните и колата си потънал. Жена му по някакво чудо останала жива. Тя излетяла от колата и попаднала на по-здрав лед. Хората, които наблюдавали всичко й помогнали и тя благополучно стигнала брега.
Самонадеяният човек надценява своите сили, способности и таланти. Такъв човек е уверен в изключителната си мъдрост и никога няма да разбере колко много не му достига. Ако човек преувеличава собствените си добродетели, той трудно ще види недостатъците си. Сравнявайки се със другите, в собствените си очи, ще изглежда най-способният.
Гордостта е характерна за човек, който има прекалено високо мнение за себе си и много низко за околните. Трудно може да се изброи всичко, което е обект на човешката гордост. Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, положение в обществото, в работата, в държавата. Гордеят се със своя произход, родители и прародители. Родителите пък се гордеят със своите деца. Хората се гордеят и със своето богатство, слава, власт, знания и опит.
Самонадеяността и гордостта не водят до нищо добро. Човече бягай от тях. Те са капан и спънка за теб.

Спомняте ли си детските емоции, които изпитвахте при посещение на голям магазин заедно с родителите си? Това, за което искам да ви разкажа е голям обувен магазин, но в него обувките не са поставени на рафтове, а на „транспортни ленти“.
Авторите на дизайна на магазина са направили отразителни стените, а във фасадата са вградили оригинално оформени „очи“, чрез които минувачите могат да надникнат вътре.
Магазина представя идеята за преместване на завода в търговския център.
Благодарение на тази конструкция имитираща конвейер, се създава усещане, че в този момент, в който вие разглеждате и мерите обувките, съвсем наблизо майстори създават нов модел обувки или още един чифт от този вид.
Отразяващите стени „размиват“ границите в помещението. Множеството ленти с обувки и движещите се посетители създават един динамичен интериор, който излъчва усещане за скорост.
Така процеса на закупуване на обувки се превръща в нещо вълнуващо, като че ли ставаме деца в един малък вълшебен свят.