Един куц човек влязъл в един хан и там се устроил между другите.
– Заради моят недъг, не мога да се придвижвам бързо и никога няма да мога да присъствам на султанския пир, – оплакал се той на съседа си.
Човекът към, когото се обърнал, вдигнал глава и казал:
– Аз също съм поканен на пира, но не мога да отида, защото съм сляп и не виждам пътя.
Разговора им прекъснал трети човек, който казал:
– Двамата заедно разполагате със средства достатъчни да постигнете целта си. Слепият може да върви по пътя, като качи на гърба си куция. Използвайте краката на слепия, за да ходите и очите на куция, за да стигнете до поставената цел.
Така двамата имали възможност да достигнат до пира, където ги очаквали. По пътя те се спрели в друг хан. Там те срещнали още двама нещастни хора, които също искали да попаднат на пира. Слепият и куцият им обяснили техния метод на придвижване, но единият от тях бил глух, а другият ням. Немият слушал обясненията им, но не могъл да ги предаде на глухия. Глухият можел да говори, но нямал какво да каже.
Тези двама не попаднали на пира, защото нямало трети, който да им обясни особеностите в техните затруднения и след това да им подскаже, как да ги преодолеят.

Майката пак е притеснена. Тези нейни синове, постоянно и устройват поредица порции от „радост“.
Виждайки, че големият ѝ син се мотае още в стаята си, му кресна:
– Петре, ако закъснееш за обяда, ще мълиш през цялото време.
Разбира се пак закъсня.
Той плахо повдигна очи и  едва каза:
– Мам …
– Нито дума повече!
Детето се опита да привлече вниманието ѝ:
– Там ….
Вече на предела на силите си тя го погледна заплашително, а гласът ѝ отекна като плесница:
– Мълчи!
След приключване на обяда, майка се обръща вече по-спокойно към сина си:
– Какво искаше да ми кажеш?
– Пълна тъпотия, – изригва като вулкан момчето. – В стаята брат ми пълни чорапите на татко с майонеза ….

Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

Още през 1862 г. французинът Гийом  Дюшен открил разликите между истинската и фалшива усмивка.

Това установил като пуснал ток по лицевите мускули, така че да се свива големият зигоматичен мускул.

Дюшен забелязал, че при истинската усмивка, очните мускули се свиват като неосъзнат рефлекс на погледа.

Бузите леко се повдигат, веждите се свеждат, а в ъгъла на очите се забелязва мрежа от бръчици.

Учителката едва вчера провери съчиненията. Всеки бе заел мястото си. Класът стаил дъх очакаше резултатите.
Тя посегна към купа от тетрадки и погледна към Дамян. Погледът ѝ не вещаеше нищо добро.
Момчето се сви на мястото си и забоде поглед в земята.
В напрегнатата тишина, като тътен, изтрещя гласът на учителката:
– Не мога да разбера, как може един човек да направи толкова много грешки?
Рошавата глава на Дамян се надигна, а очите му игриво заискряха:
– Защо един, …. заедно с татко, –  вметна с гордост малкия юнак.