На 1 април 2012 г, в Yandex била поместена шеговита панорама на Марианската падина. На нея можело да се разгледа потънал кораб, улуци и даже очи на чудовища.

Въпреки хумористичния характер, панорама обвързана с действителното местоположение Марианската падина, както преди била достъпна  за всички потребители.

През юни 2016 г. било публикувано изследване, според което тялото на дълбоководните ракообразни в Марианската падина съдържат по-високо ниво на токсични вещества, отколкото в крайбрежните води на океана, където се събират отпадъчни води, от промишлени и битови отпадъци.

В Марианската падина е намерена огромна бронирана амеба Ксенофиофори с размер 10 см в диаметър.

Когато Грибоедов написал „От ума си тегли“, го посетил баснописецът Иван Крилов.

– Ще ви покажа един свой ръкопис, – казал Грибоедов.

– Добре по-късно ще го прегледам.

– Не, не аз ще ви прочета своята комедия. Ако още първата сцена не ви хареса, аз ще прекъсна да чета. Не се притеснявайте.

– Тогава почвайте, – подканил го баснописецът.

Минали час-два, а Крилов седял на дивана, свел глава на гърдите си.

Когато Грибоедов свършил ръкописа си и въпросително погледнал Крилов, го поразила го промяната, която била изписана на лицето му. Очите му блестели, а беззъбата уста се усмихвала. Той държал копринена кърпичка, с която се готвел да избърше насълзените си очи.

– Не – заклатил тежката си глава баснописецът. Това цензурите няма да пуснат. Те за моите басни се пазарят, а това е много по-негативно и силно. В наше време за подобна пиеса биха ви изпратили на заточение в Сибир.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Умението на някои хора в изкуството преминава отвъд всякакви граници. Те рисуват със всичко: масло, акрил, въглен, химикалка или молив, но работите им не се различава от снимка.

С голямо упорство и талант авторите рисуват тези платна, които се нещо повече от фотокопия.

В тях има живот, ясно се откроява виждането на художника, усещат се емоциите и илюзиите на света, в който живеем.

Днес ще ви представя само двама от тях. Ако погледнем произведенията им, няма да можем да повярваме на очите си.

Диего Фацио работи като мастилено-струен принтер, като започва да рисува от самия края на листа само с молив и въглен.

Създаването на един портрет отнема на художника 200 часа работа върху него.

Грегъри Тилкер рисува своите „дъждовни“ платна с четка, използвайки акварел и маслени бои.
Картините на Грегъри напомнят на пътешествие с кола в хладен дъждовен ден.

 – Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …