Мъж и жена седят на дивана и решават кръстословица. Мъжът попадна на въпрос, чийто отговор знаеше, но решил да провери ерудицията на жена си.

– Столицата на Албания?

Жената се замисли.

– Нещо подобно на начин, по който ти се обръщаш към мен понякога, – опита се да ѝ подскаже мъжът.

– Козелово, Идиотград или нещо подобно? – безобидно, без всякаква злоба предположи жената.

– О, не …..Тирана, – с отегчение и досада каза раздразнен мъжът.

Става дума за случай, който е съвсем необичаен.

Едно от доведените кучета в приюта се страхувало от хората и отказало да яде.

Лекарят отговарящ за животните, решил  да направи всичко възможно, но да спаси изтощеното куче.

Мъжът влязъл в клетката на животното. Поставил пред него чинийка с храна, а после започнал да яде закуската си в противоположния край на кучето.

Постепенно животното се осмелило да дойде по-близо и след това започнало да яде. Така то се адаптирало, а това помогнало по-нататък да се спасят живота му.

Съпругата на тексасецът, казала на шерифа, че мъжът ѝ рано сутринта е забелязал движение в двора им. Той излязъл, за да види какво става с револвер в ръка.

Видял броненосеца и стрелял три пъти в животното. Един от куршумите рикоширал и ударил мъжа в челюстта. Раненият бил откаран с хеликоптер в болница.

Дали е пострадало животното не се е разбрало, тъй като то се е скрило.

Броненосците живеят в степите, пустините, саваните и по краищата на горите на Централна и Южна Америка. Някои видове се срещат в централната и югоизточната част на Съединените щати.

Повечето от броненосците се хранят с насекоми, включително мравки и термити. Понякога могат да ядат мърша, дребни гръбначни животни и растения.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

В автобуса се качи човек с мръсни, протрити дрехи. Изглежда отдавна не бе имал покрив над главата си, навярно се скитат насам натам. По лицето му имаше синини. Цялото беше подпухнало.

Огледа се и започна:

– Граждани, три дена не съм ял. Честно не лъжа. Страхувам се да открадна, защото нямам сили да избягам. Много съм гладен, дайте ми колкото желаете. Не ме гледайте, пийвам си. И това, което ми дадете, възможно е  да го пропия.

Намериха се добри хора, събраха малко пари и ги дадоха на човека.

Той се обърна към пътниците, поклони се и каза:

– Благодаря ви, нека Бог ви даде всичко от което се нуждаете.

Близо до вратата седеше един озлобен мъж, който изрева срещу скитника:

– Гнида, куче мръсно. Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Скоро сигурно ще ме уволнят. Но аз не прося като теб, измет такава.

Скитникът извади всички събрани пари от джобовете си и ги даде на намръщения мъж.

– На вземи. Навярно ти трябват.

– Какво? – изрева мъжът.

– Вземи, – каза кротко скитникът, – на теб са ти нужни. А на мен ще ми дадат. Хората са добри.

Просякът мушна парите в ръцете на изумения мъж и отиде по навътре в автобуса.

– Ей, почакай! – извика мъжът и се втурна след скитника, но той вече слизаше през задната врата.

Хората се умълчаха. Мъжът седна отново на мястото си, където седеше преди. Пътниците минаваха край него и не му обръщаха внимание.

Ако някой го бе погледнал, щеше да забележи, макар че се бе обърнал към прозореца, как раменете му леко потрепваха, а очите му се пълнеха със сълзи …