Вера често сядаше на пейката пред дома си. Мъжът ѝ бе починал преди три години, а децата се бяха пръснали в големите градове. Нейните самотни часове ѝ се струваха още по-дълги. Времето за нея сякаш не се движеше, защото тя не усещаше живот край себе си.
Този следобед пак бе седнала на пейката, когато до нея се приближи млад мъж. Той ѝ се усмихна и каза:
– Аз съм Влади, мога ли да поседя малко при вас на пейката?
Вера кимна с глава.
– Заповядайте, тази пейка не е само за мен.
Двамата се заговориха. Тя му разказа за починалия си мъж, за вече порасналите си деца.
– А децата ви идват ли на гости? – попита Влади.
– Когато имат възможност. Всеки от тях е много заангажиран. Нали разбирате, работа, деца, ….- тя се радваше за тях, но се чувстваше самотна и изоставена. – Вече не съм нужна на никого. Кога остарях толкова много?
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя сподави риданията си и смело вдигна глава нагоре.
– Не ми обръщайте внимание. Приказвам като луда. Моля да ме извините. И аз не знам какви ги говоря.
– Няма защо да се извинявате, на ваше място всеки би се чувствал така, – каза Влади, – но мисля, че грешите относно себе си.
Вера го зяпна учудено. Тя започна да се съмнява, че е чула добре. Какво искаше да каже този младок?
– Вие казахте, че „вече не сте нужна на никого“, но аз не съм съгласен със вас.
– Господине, – каза Вера малко раздразнено, – аз съм само една старица. Бих желала да доживея дните си, без да преча на ония, които имат работа в този живот.
– Вие съвсем не сте стара. И кой ви е дал правото да мислите, че няма какво да правите в този живот, а нима няма какво да му предложите?
– Обективно погледнато, – отговори Вера, – съпругът ми почина, децата си имат свой живот. Нали все някой ден идва края на всичко и старите трябва да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.
– Чували ли сте за Харлан Сандърс?
Вера поклати глава.
– На 65 години той взел една семейна рецепта за пържено пиле и отворил верига от ресторанти, в които да го сервират. Целият му капитал в началото се състоял само пенсията му, а тя не била много голяма.
– На 65 години? Чудесно постижение! – възкликна Вера.
– Ами Бенджамин Франклин, който изобретил бифокалните лещи, когато е бил на 78 години, – продължи Влади. – Уинстън Чърчил на същата възраст е написал книга, с която печели Нобелова награда за литература. Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на 75 години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори.
Тези множество факти изненадваха и озадачаваха Вера. Но Влади не прекъсна потока от примери:
– На 77 години Игор Стравински все още е изнасял концерти. Ана Мери Робъртсън открива таланта си на художничка в преклонна възраст и на 90 години е продала първата си картина. Микеланджало е бил на 72 години преди да започне работата си по базиликата на „Свети Петър“. Да продължавам ли още?
– Само че …, – лицето на Вера помръкна.
– Какво само че? – подкани я Влади
– За всичките тези години не бях оставала сама, – малко като оправдание прозвучаха думите на Вера. – И сега изглежда преживявам едни от най-лошите си дни в живота.
– Много от скритите таланти в нас не остават открити, защото не ги търсим, – започна настъпателно Влади. – Всяка надежда ни изглежда авантюристична. Вие все още сте жива….
– Да, жива съм, но какво от това, – изпъшка Вера.
– Щом сте жива тук на тази земя, значи не сте довършили това, което е трябвало да правите. Целта на вашия живот все още не е постигната, а това означава, че най-добрата част от живота ви все още ви предстои. Ще имате срещи с хора, които да учите и на които да помагате. Те се нуждаят от вашата любов и подкрепа.
– Да прав сте, – каза Вера. – Странното е, че до сега не съм се замисляла за това.
Усмивка грейна на лицето ѝ, а погледа ѝ се зарея в далечината. Когато се обърна, за да благодари на Влади, него го нямаше, но тя вече знаеше какво да прави.
