Пътят към едно ново начало започва с чиста съвест и покаяние. Първо прегледайте всяка област от живота си, а след това се покайте за всеки грях.

Какво означава това, да се покая? Това означава: Първо, да поеме отговорност за греха си. Второ, да се отвърне от него. И на трето място, да се  включите към Бога и Неговата благодат.

В Библията се казва: “  Нека издирим и изпитаме пътищата си, и нека се върнем при Господа. Нека издигнем сърцата си и ръцете си към Бога, Който е на небесата, и нека речем: Съгрешихме и отстъпихме“.

Покаянието не означава, рационализиране на греха си. Вие не казвате: „Това беше голяма работа.“ , „Това се случи толкова отдавна“, „Това беше просто един етап през, които минах“ или „Всеки го прави.“ Това не е от значение! Вие не може да се рационализира грях, да го сведете до минимум, да се извините или да обвините другите за него. Това не е истинско покаяние.

В Библията се казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас“.

Бихте ли искали да се отърват от лошите си навици в живота? Ще победите, когато спрете да лъжете себе си. Всичко започва с честност и признава, че нещо не е наред, без значение колко искате да го рационализира и да го извините. Трябва да го признаете, да го изповядате и то ще напусне живота ви.

Може да настъпи охлаждане във вярата, след това настъпва формалното отношение към църквата и всичко свързано с Бога, а после идва „горенето“.

Понякога изглежда, като че ли човек е преодолял охлаждането, коригирал се е , но той чувства застой в духовния си живот.

Животът може да се сравни с изкачване по пирамида. Катериш се, изкачваш се и достигаш равно място и като че ли няма никакви промени. Но човек продължава да се движи, достига до друг хълм и отново започва да се изкачва.

Така и трябва да бъде. Важното е да не се отказвате, да не се обезкуражавате и не се примирявайте с греха.

Ако не ти достигат сили, искай от Господа, който дарява на всеки нужното.

Моли се: „Господи, помогни ми да осъзная греховете си и да се боря с тях, докато ги победя“.

Когато сатана ни атакува, ние се държим не като войни, а като военнопленници или даже още по-лошо като дезертьори. Ако ние сме християни, не живеем на окупирана земя.

Бог иска да ни даде победа. Той желае животът ни да бъде живот на победители.

Можем да победим греха само по един начин. Нужно е да живее, близо до Христос, за да не царува грехът над нас.

Защо ни е тази близост с Исус? Накратко казано: Колкото сме по-близо до Христос, толкова сме по-далече от сатана.

В Библията се казва: „И тъй, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола, и той ще бяга от вас. Приближавайте се при Бога, и ще се приближава и Той към вас“.

Стоите ли далече от дявола? Ако ли не, защо?

При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.