Лозан се върна весел у дома си. Майка му погледна радостното му и сияещо лице и го попита:

– Какво се е случило с теб, та си толкова щастлив?

– Мамо, аз победих!

– Кого си победил?

– Играех с приятелите си на улицата. Наблизо имаше ябълкова градина. Ники предложи да си наберем от нея. И ние тръгнахме, но когато стигнах до оградата, един нежен глас ми каза: „Недей, това не е хубаво“.

В същото време един груб глас ми извика: „Какво чакаш, отивай! Виж, другите вече влязоха в градината. Там има много ябълки, стопанина няма да забележи нищо“.

Но нежният глас отново се обади: „Недей, това ще увреди и осакати душата ти“.

И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах от там, толкова повече сърцето ми се изпълваше с радост.

– Браво, – похвали го майка му. – Ти си удържал истинска победа.

Колко трагично преживява природата опустошенията, които човек ѝ нанася не само с войните, но и със своята неразумна дейност. Разрушените градове и села не красят земята, а я грозят.

Природата усеща човешкото надмощие като тежест. Човек е господар на природата, но жесток и немилостив. Замърсява околната среда и експлоатира по неправилен начин земята, вместо да я превърне в градина.

Някога Сахара е била изпълнена със зеленина, цветя и дървета, но човек я е превърнал в пустиня. И само нея ли?

За това не е чудно, че от време на време природата си отмъщава. Силни бури, урагани, тайфуни, лавини, които засипват хора и селища, светкавици, гръмотевици, земетресения, наводнения, болести, страдания, смърт ……

Всичко това ни кара дълбоко да се замислим!

Близо до Париж, в река Сена се намира една скала. Тя е скрита под водата. Тя се показва много рядко, само когато спадне нивото на реката много ниско.

Появата ѝ плаши мнозина. Французите се страхуват да я видят,

На нея е написано: „Които са ме видели са плакали. Които ще ме видят, ще плачат“.

Видели са я през 1755 г., когато Лисабон бил разрушен от страшно земетресение. В него 350 хиляди души намерили смъртта си.

Отново се е появила през 1870 г., когато Франция била погазена от войските на Бисмарк.

Един голям слон минавал през едно село. Мало и голямо се стекли да го видя. Който го видел затаявал дъх.

Но едно кутре, когато видяло слона започнало да го лае, силно и настървено.

Една хрътка видяла мъничето и започнала да го съветва:

– Не се дери напразно. Не ставай за смях на всички. Не виждаш ли, че тази грамада изобщо не обръща внимание на твоя лай?

– Но аз за това го лая, защото зная, че няма да ме нападне и нарани, и така ще мина за голям юнак.

Хрътката се засмяла:

– Щом искаш лай го, но стой по-далече от него.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.