Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.
Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.
– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.
Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.
– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.
– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?
– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?
– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.
– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.
– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.
– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.
– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.
– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?
По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.
