Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

На Иванка Василева не ѝ бяха останали сили, да се бори с мислите, които постоянно нарушаваха спокойствието ѝ: „Имаш рак. Последен стадий. Скоро ще свърши животът ти……“

А тя беше още млада, скоро навърши 28 години. Искаше ѝ се да живее ….

Един ден в офиса ѝ пристигна голям и красив букет. От него примамливо надничаха червени лалета, бели нарциси и нежни момини сълзи.

– Аз не съм поръчвала цветя, – обърна се Иванка към приносителят на букета.

Изпълняващият поръчки от близкия цветарски магазин смутено погледна една бланка и попита:

– Нали вие се казвате Иванка Василева? А този офис е на ул. „Васил Коларов“ 14?

– Да, – объркана и смаяна потвърди Иванка.

Мъжът повдигна рамене и ѝ подаде цветята.

Докато разглеждаше изящно подредения букет и му се любуваше, Иванка намери бележка скътана между листата на прекрасно наредените цветове. На нея пишеше: „Исус те обича!“

Седем месеца подред в офиса на Василева пристигаше букет от неизвестен доброжелател с бележка, съдържаща библейско насърчение.

Всеки път, когато поредния букет пристигаше, тя  прегръщаше цветята и шепнеше щастлива:

– Благодаря ти, Господи.

Цветята дадоха възможност на Иванка да усети, осъзнае и възприеме Божията любов, изразена чрез този анонимен съчувстващ на нейното страдание човек.

Това бе щедрост мотивирана от любов, чрез която се отдаваха слава, почест и хвала на даряващия на всички благословения – Исус.

В стаята се усещаше напрежение. Евдокия очакваше посещение. В дома ѝ щеше да дойде родният ѝ баща Сотир Паунов.

Годините бяха посребрили косите му, но за нея той си оставаше най-прекрасния татко. За това нервно и припряно започна да почиства и оправя къщата.

Купи цветя и ги сложи в стаята. Искаше ѝ се всичко да изглежда прекрасно.

– Дали обстановката ще бъде привлекателна, удобна и приятно за окото му? – притеснено сбърчи вежди тя. – На него му се нрави красивото. Толкова много искам да му доставя удоволствие.

Изведнъж Евдокия тръсна глава и се засмя.

– Ако се чувствам така за краткото посещение на земният си баща, колко повече грижи трябва да полагам за дома си всеки ден, където обитава Небесният Отец?!

Евдокия признаваше не веднъж, че не е добра домакиня, но мисълта, че нейната къща е Негова, я мотивираше да я поддържа чиста и подредена.

Тя не бе дизайнер, нито притежаваше някакви изключителни вещи, за да направи стаите да изглеждат страхотно, но се възползва от всичко, с което разполагаше, най-вече време, сили, енергия и бюджет.

Младата жена се завъртя няколко пъти в хола във вихрен танц и възкликна възторжено:

– Искам всички, които посетят моя дом, да разберат, че Господ е тук.

Реалността на Неговото присъствие щеше да се открива не само от привлекателността на външния облик, но и с качеството на вътрешната атмосфера, в която преливаха топлина и любов.

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.