Даниела и съпругът ѝ имаха две деца. Едва свързваха двата края с парите, които получаваха като социални помощи.

Повече от половината ѝ пари отиваха за плащането на наем, ток и вода. Затова средствата им свършваха малко преди да свърши месеца.

Но един ден нещата се влошиха нацяло. Даниела нямаше с какво да купи сапун. Нямаше с какво да изпере и умие децата си.

Нищо друго не и оставаше освен да коленичи и да се помоли и тя побърза да го стори.

– Господи, до сега не сме закъсвали до такава степен. Нямам пари дори да купя сапун, за да изпера гащичките на малките си деца…..

Изведнъж звънеца на входната врата звънна.

– Кой ли може да е? – попита притеснено Даниела.

Когато отвори вратата на прага видя промоционален образец сапун.

Тя се усмихна.

Някои биха го нарекли съвпадение, но мога да ви кажа, че това бе „Божието съвпадение“.

Когато страхът почуква на вратата, отговаря му вярата.

Всички отдавна спяха, но не и Диди. Навела глава под малката нощна лампа, тя се опитваше да прегледа голяма купчина документи.

Утре ѝ предстоеше важна презентация. Трябваше на всяка цена да успее.

Изведнъж тя усети как кръвта запулсира в слепоочията ѝ. Главоболието обхвана цялата ѝ глава. Зрението ѝ се замъгли.

Не стига, че настроението и бе подтиснато, а мислите ѝ изпълнени с чувство за пълно поражения я обсебваха непрекъснато, ами сега и това.

Диди загуби самообладание. За да не откачи нацяло започна да събира смачканите бисквити, които кой знае как вместо в кошчето, се бяха разпръснали на дивана, килима и върху масата.

– Не мога повече така, – тихо зашепна Диди. – Не издържам …..

Разплака се. Усети разочарование и гняв в сърцето си.

И започна да вика:

– О, Боже, помогни ми, моля Те помогни ми …

Диди бе много натоварена. Имаше четири малки деца. Най-голямото бе едва на шест години. Тя учеше задочно. Освен това развиваше и свой малък бизнес. От време на време работеше по заместване като медицинска сестра. Пишеше статии …

Бе толкова заета, че едва можеше да си поеме дъх. Често се случваше да изпадне в поредния лек срив.

– Господи, помогни ми разумно да разпределям времето си, – продължаваше да се моли тя. – Подкрепи ме, за да мога да се отдръпна от разпадащите се мигове в откаченото ми ежедневие.

Бог проговори в сърцето ѝ:

– Твоята заетост е твоето благословение. Всичко, което успяваш да направиш през деня е прекрасен подарък за теб.

Тя бе набрала инерция и започна да негодува:

– Децата ми са, за да унищожат всичко, което съм подредила. Аз чистя, а те съсипват…….

Всяка бъркотия, колкото и неприятна, бе конкретно отражение на живота ѝ.

– Виж, разпръснатите парчета от бисквити, говори, че имаш здрави деца, – прошепна ѝ Бог. – В бизнеса ти екипа се разраства, нарастват клиентите ти, натоварването е голямо, но това е една чудесна възможност да осигуриш семейството си по-добре.

– Всичко изглежда трудно, но ще се справя, – усмихна се Диди. – Уморена съм и понякога неудовлетворена, но само в Теб , Боже, мога да намеря мир ….. Благодаря ти, Господи за изобилния живот, който си ми дал.

В селото Никола го знаеха като християнин. Той редовно посещаваше църквата в неделя. Даваше милостиня. От него никой не очакваше нищо лошо.

В една тъмна безлунна нощ хванаха Никола да краде. Повечето не повярваха, че той може да направи такова нещо.

– Това е някаква грешка.

– Той е толкова добър човек.

– Всеки от нас би откраднал, но той не.

– И той е човек, възможно е да среши.

Никола бе арестуван и изправен пред съдията. Горкият не смееше да повдигне очи и да погледне съселяните си.

Когато дадоха думата на Никола, той наведе глава и почти плачевно изрече:

– Простете ми! Сбърках, но това не съм го направил аз, а моята грешна плът.

Всичко друго да, но това избягване на отговорност, разгневи съдията. Той бе склонен да му прости, но когато чу кой е истинският „виновник“, направо закипя от възмущение.

Всички бяха впери поглед в съдията и очакваха присъдата му. Усетиха недоволството му, но си казаха:

– Все пак той решава изхода на случилото се. Винаги е бил справедлив и точен.

Съдията погледна Никола, леко се усмихна и каза:

– Разбира се, аз ви прощавам, но вашето грешно тяло ще полежи в затвора.

Досьо си имаше всичко. Ако пожелаеше още нещо, имаше достатъчно пари, за да си го купи.

Едно не му достигаше. Искаше да ръководи оркестър.

Някой го посъветва:

– Наеми няколко музиканта и действай.

Досьо нае един за барабаните, два саксофониста и петима цигулари.

Когато застана пред новосформирания си оркестър очакваше да се случи нещо изключително.

Той не веднъж бе гледал как мъжът отпред само размахваше палката, а се лееше такава прекрасна музика.

В мечтите си бе виждал, как въодушевено размахва ръце, а публиката във възторг от изпълнението, възторжено ръкопляска.

Но не винаги става така, както го очакваме или мислим.

На първата репетиция Досьо толкова лошо дирижираше, че човекът на барабаните предложи:
– По-добре да си ходим и повече да не идваме. Под такова ръководене, никой не би могъл да изсвири нещо свястно.

– Нека не бързаме, – добави единият от саксофонистите, – на него му е за първи път. Надявам се, че има познание за музика и това, което иска да прави.

– Защо да си тръгваме? – усмихна се един от цигуларите. – Той добре ни плаща.

И останаха.

На следващата репетиция Досьо изобщо не можеше да влезе в такта.

Барабанистът се ядоса и започна оглушително да удря по бараните.

Досьо си запуши ушите, а след това извика:

– Спрете! Запазете за малко тишина.

След което новоизлюпеният диригент огледа музикантите, попита:

– Кой вдигаше толкова голям шум?

Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“