Мирослава забеляза, че дядо му си мърмори нещо преди да заспи. Той не искаше да смущава възрастния човек, но любопитството ми надделя.

Отиде при дядо си, леко го побутна и тихо попита:

– Дядо, какво си шепнеш?

– Изказвам мислите си на Бога… – отговори старецът.

– И защо го правиш? Необходимо ли е?

– Днес съседа ми ме разочарова, – въздъхна дядото. – Не искам да се карам с него, но не знам какво да правя. За това искам мъдрост от Господа. Сутринта, когато стана вече ще знам как да постъпя.

– А Той от къде знае това?

– Бог всичко знае, – усмихна се старецът. – Цял живот се уча от Него и Той ме съветва. Когато търсиш отговор на труден въпрос или нещо не ти е ясно, постави проблема си пред Господа и ще получиш отговор.

– Наистина ли? – в очите на Мирослав се четеше съмнение с известна доза подозрение.

– Просто трябва да го повярваш, – старецът насърчително потупа внука си по рамото. – А сега да лягаме, че утре ни чака нов ден.

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.

Вентилаторът усърдно духаше, но дежурещите в полицията бяха целите в пот от жегата. Разхладителните напитки и студената вода, не даваха добър резултат.

Изведнъж вратата се отвори. Влезе тинейджър. Той бе около четиринадесет годишен. Огледа мъжете вътре и бързо каза:

– Моя баща е престъпник…

– Какво е направил? – попита заинтересовано един от мъжете.

– Той използва незаконно нелегален детски труд.

Мъжете го изгледаха недоверчиво.

Момчето бе добро облечено. Целия пращеше от здраве. Ръцете му бяха бели и меки, изглежда не бяха вършили тежък труд.

– Така ли? – попита мъжът, който се бе разположил до вратата.

Момчето нервно повдигна рамене.

– Добре ще дойда да проверя. Ще ни заведеш ли у вас, да поговоря с баща ти? – попита мъжът до вратата.

– Да, – ентусиазирано възкликна тинейджърът.

Когато един от служителят влезе в дома на „жалбоподателя“ каза на бащата:

– Синът ви е внесъл оплакване, че използвате нелегален детски труд. Истина ли е?

Бащата тъжно се усмихна и със съжаление погледна сина си, а след това добави:

– Уморих се цял ден да го гледам, как се е взрял в смартфона си. Скарах му се, защото с майка му имаме нужда от помощ, а той се прави на глух. Сопна ми се, че ще се оплаче, че го малтретирам ….

Полицая въздъхна, погледна строго тинейджъра и каза:

– Да помагаш на родителите си в домакинската работа, не се смята за експлоатиране на детския труд. за това оплакването ти се отхвърля.

Когато си тръгваше полицаят посъветва бащата:

– За такова нещо го наказвайте. Например, за дълъг период от време му забранете да ползва смартфона си.

– Ех, какво доживяхме, – въздъхна бащата. – Незаконен детски труд а….?!

Родителите на Васко бяха бизнесмени и той не бе лишен от нищо, но един ден чу за Исус и пожела да научи всичко за Него.

Веднага посети едно библейско училище, където разбра, че желанието му ще бъде удовлетворено.

За приемането му поставиха едно единствено условие:

– По време на обучението трябва да дойдете тук и да живеете в училището. Има достатъчно стаи за всеки желаещ да се обучава.

Васко огледа ниските сгради наоколо и му се сви сърцето. Той се двоумеше:

„Да зарежа комфорта в къщи и да дойда тук. Изглежда ми малко невзрачно“.

А на инструктиращия учител Васко зададе следния въпрос:

– Не може ли просто да идвам само на занятията?

– Можете ли да плувате? – попита учителят.

Васко се изненада от това, което го питаха.

– Там, където съм израснал няма река и това място е далече от морето. За това не умея да плувам.

– Това не е беда, – успокои го, учителят – ще ви научим. При плаването е необходимо да се уравновеси тялото във водата, да се отпусне лицето надолу, без да се напряга шията. След това равномерно се загребва се с ръце. Диша се през две или четири загребвания, както ви е удобно.

– Много добре обяснявате, – Васко се почеса по главата, – но как мога да се науча да плувам без наличието на някакъв водоем? Тук не виждам такъв.

– Но това беше вашето желание….

– Исках да науча за Исус, каква е връзката с плаването? – Васко бе смаян.

– Да, – съгласи се учителят, – това наистина е само теория. Без потапяне в самата същност на предмета, нищо не се получава.

Васко се премести в училището. Бе изпълнителен и ревностен в процеса на обучението. Стана добър плувец в изучаваната материя. Дори остана да живее в това училище ……

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.