Небето бе ясно. То бе осеяно с безброй искрящи звезди, които любопитно наблюдаваха земята.

Овчарите бяха край стадата си и внимателно следяха дали някой или нещо може да им навреди. Нали бяха поверени на техните грижи.

В далечината се виждаха светлините на града. Там вечно цари шумна суматоха. Какво да се прави, когато в града идваха повече хора, отколкото той можеше да побере.

В чистия нощен въздух се разнасяше опияняваща музика от няколко музикални инструмента. Женски глас тихо пригласяше.

От селския хан се чу как вратата бе затръшната. Някой остана без подслон.

Изведнъж едно бебе заплака. То не бе обикновено дете, защото отвори небесната двери и обещанието се изпълни.

Надеждата, която се роди тази нощ, продължи да се предава през годините, достигайки до всеки от нас, обгръщайки ни с възвишена, неземна любов. Тя ни кани отново да възобновим разрушената връзката с нашия Създател.

Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.

Виждаха го често да носи малък съд с масло и където чуеше поскърцване, намазваше пантите на вратите.

За повечето хора дядо Матьо бе странен човек.

Други му се присмиваха:

– Ненормален, изкуфял старец.

Но той не им обръщаше внимание. Вървеше и смазваше, улеснявайки пътя на онези, които вървяха след него.

Тези, които най-много се надсмиваха над дядо Матьо в нищо не успяваха.

Именно на такива трябваше да се прибави масло на радост, за да усетят по-осезаемо Божията нежност и грижа.

Не се бавете и още от сутринта се огледайте. Можете да помогнете на някой.

Маслото на насърчението има голямо значение за този, който е обезкуражен. Думите за утеха смекчават живота на отчаяните.

Може би ти се предоставя възможност само сега да се срещнеш с този човек, а после пътищата ви да се разделят.

За това приложи маслото на милостта и смекчи острите и твърдите ръбове на грешния му живот. Направи ги по-гъвкави и меки, за да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Не забравяй, че нежната дума е като слънчев лъч за опечалено сърце.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Стефан забеляза, че приятелят му Росен в последно време много се е променил. Виждаше го умислен и мрачен, а кажеше ли му някой нещо, отвръщаше грубо.

– Сигурно нещо го измъчва, – каза си Стефан. – Трябва непременно да поговоря с него.

Стефан внимателно се приближи до приятеля си и попита:

– Какво става с теб? Не мога да те позная. Навярно имаш проблеми.

– Няма какво да ти обяснявам, – сопна му се Росен. – Приключих с Бога.

Стефан се досещаше за какво Росен е ядосан на Господа, за това само добави:

– Но Той не е свършил със теб.

– Не ми говори за ад или рай, – още по-ожесточено реагира Росен.

– Аз не съм ти съдия, – кротко отговори Стефан. – Това оставям на Него.

Росен жлъчно се изсмя и предизвикателно се изплю на земята.

– Не знам всички отговори, но Му се доверявам, – заяви спокойно Стефан.

– Да бе, Оня ни наблюдава с лупа от облаците и ни хвърля в ямата с огън ако се провиним, – саркастично отбеляза Росен.

– Не бързай с изводите си, – посъветва го Стефан. – Опитай се да Го опознаеш по-добре. Тогава трудните въпроси ще получат лесни отговори.

– Наслушах се и се нагледах. Достатъчно ми е. Точка, нищо не искам от Него, – възмущението кипеше с пълна пара у Росен.

– Със сигурност Бог не е приключил със теб, – наблегна Стефан.

Росен махна с ръка и тръгна.

На Стефан нищо друго не му оставаше, освен да се помоли за приятеля си.