Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.

Човекът и змията си живеели добре. Той в къщата, тя сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й. Е, не могъл да я убие, но успял да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, натежала от мъдрост през годините, подала глава между камъните и му отговорила:
– Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си, а аз отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има.

Възрастният архитект, сливенец по рождение, разказва следния любопитен обичай от неговото детство. Днес този обичай несъществува и отдавна е забравен в Сливен.
В ранното утро срещу деня на „Св. Четиридесет мъченици“ момчетата от града отивали в пещерата „Змееви дупки“ и налавяли прилепи. Улова подарявали или продавали на старите моми.
Имало поверие, че ако в този ден стара мома заколи прилеп със златна пара на прага на къщата си, до края на годината ще се омъжи.

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“