Една мечка помагала на един сиромах да си изкарва хляба. За целта тя играела пред насъбралата се тълпа, а после стопанина минавал с шапката си и събирал подхвърлените от хората монети.
Една маймуна видяла мечката и рекла:
– Когато вървиш на задните си лапи, много се кривиш.
Мечката се засегнала:
– Какво говориш? На подигравки съм сита. Какво те интересува как ходя и дали съм красива на вид?
В разговора се намесила и свинята:
– Харесваш ми. До сега не съм видяла по-добър танцьор от теб.
Мечката, навела глава и млъкнала. Но после смирено казала:
– Това, че маймуната не ме одобрява не е беда, но щом свинята ме хвали, това означава, че танцувам много зле.
Лошо е, когато не те хвали мъдрец, но е по-зле, когато те хвали глупак

„Фотографията е най-мощното оръжие на света“ е казал фотокореспондентът  Еди Адамс. И не е сбъркал. За потвърждение можем да приведем историята свързана с тази снимка.
През 1968 г. фотографът е получил Пулитцеровска награда за снимката, на която е изобразен арестуван с белезници и офицер, стрелящ в главата му. Тази фотография окончателно е изменила отношението на американците към войната във Виетнам и е изиграла не малка роля за нейното приключване. За съжаление световната общественост видяла тази снимка първоначално без описание.
Всъщност офицерът е капитан  от  „воини на отмъщение“ на чиято съвест лежат стотици смъртни случаи на цивилни граждани.
Както се изяснило по-късно, на офицера от снимката е лепнато клеймо на жесток убиец, което е унищожило целият му по нататъшен живот. Защото му отказвали да го лекуват в болницата, не му давали да работи, а дома и ресторантът му, който се опитал да открие, постоянно е атакуван от вандали.

Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.

Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.

По-напет момък от Малин едва ли ще срещнеш тъдява. Много е добър в танците. А в поклоните няма по-добър в околността. Марга отдавна му бе хвърлила око.
Но за беда зърна тя Марин. От чара му главата й се завъртя. Той носеше елегантна шапка, но спечелваше симпатиите на околните с учтивостта си.
Марга си рече: „Да върви по дяволите Малин. Прав му път. Днес рядко ще срещнеш мъж с маниери, – и замечта се тя. – Виж, Марин, това е мъж за мен!“
Но срещна Марга Ники, а той с усмивката си пленява всеки. Цар е на компанията. Прави разни дяволии, закачките му край нямат, а да те послъже му идва много отръки. Марга бе готова да зареже веднага Марин, беше й дошъл до гуша. И започна тя да копнее по Ники. Мечтаеше със смях и веселба край него да живее.
Един ден Иван се появи. Винаги бе в крак с модата. Имаше стройна осанка и буйни къдрици. И Марга реши на часа да скъса с Ники и да хукне след Иван. Бе открила нов господар на сърцето си.
Така се изнизаха годините. Градина може да се възстанови, но застаряла мома няма да се подмлади. Повехна Марга. Лицето и снагата й загубиха предишното си очарование и никой не я поиска вече за жена.
Тогава се появи Пешо, най-отритнатото момче. Белязан бе, нямаше един крак.
– Ах, Пешо, – възкликна Марга с плам, – харесваш ми много. Ако ме искаш ще съм твоя. Не стой там така, кажи нещо.
Такава е съдбата на тези, които гонят вятъра, а накрая се сещат, че май нещо са пропуснали….