Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Един съботен следобед докато равинът говорел на учениците си, двамата му сина умрели. Мака им ги положила на леглото и ги покрила с чаршаф. Равинът се прибрал у дома си и потърсил децата си. Съпругата му казала:
– Искам да те попитам нещо. Преди време един човек дойде тук и ми повери ценна вещ да я пазя, а сега той си я иска обратно. Трябва ли да му я върна или не?
Равинът казал:
– Разбира се, обещаното трябва да се върне на собственикът му!
Тогава жената казала:
– Без да те питам за съгласието ти, аз му го върнах.
Хванала го за ръката, завела го в стаята и дръпнала чаршафа. Когато видял синовете си, равинът горчиво заплакал, а жена му казала:
– Нали ти ми каза, че поверят ли ти да пазиш нещо, трябва да го върнеш, щом ти го поискат?
– Господ даде, Господ взе, да бъде благословено името Господне.

Един император се обърнал към Гамалиил:
– Твоят Бог е крадец, понеже е писано: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън и когато заспа, той взе едно от ребрата му. Дъщерята на равина казала:
– Остави го на мен. аз ще му отговоря.
Обърнала се към императорът и продължили:
– Дай ми един офицер, свързан с едно оплакване.
– За какво ти е? – попитал императорът.
– Снощи у дома влезли крадци и ни откраднали една сребърна кана, а на нейно място ни оставили златна.
– Да може при мен да идва такъв крадец при мен всеки ден, – възкликнал императорът.
–  Не е ли великолепно това, че наместо ребро, взето от първия човек, Бог му е оставил жена, която да се грижи за него? – отвърнала дъщерята на равина.

Един равин отишъл на някакво място и понеже било суша, приканил към пост. Водачът на общността започнал службата и когато произнесъл думите: „Той кара дъжда да вали“, изведнъж завалял дъжд.
Равинът се обърнал към него:
– Какви са достойнствата  ти?
Той отговорил:
– Аз съм обикновен учител и напътствам децата на бедните еднакво с децата на богатите. Ако някой не може да ми плати такса, аз му я опрощавам. Имам и езеро с риба. Видя ли, че мой ученик е небрежен с уроците си, подкупвам го с някоя риба и той започва да учи редовно.
Въпреки изключителното значение, отдавано на учението и на споделяне на напътствията, посветилите се на това велико дело, не би трябвало да се изпълват с прекомерна гордост. В Божиите очи те са само работници, също както и заетите с физически труд. За случая е много поучителни са думите, приписвана на равините от прочутата Академия Явне: „Аз съм Божие творение и моя ближен също е такъв. Моята работа е в града, а неговата на полето. Всеки от нас става рано за да върши работата си. Навярно ще кажете, че аз върша велики неща, а той дребни. Но ние знаем, че делата не са малки или големи, а дали в сърцето си човек е устремен към Небето“.