Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията и тая в тебе, и оная около тебе, изглежда бъркотия само защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки.
Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно променлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него отблизо може да ти се завие свят от хаоса на движението му. Движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от пръските на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга.
И все пак цялата тая изява е обединена от притегателната сила на нещо общо. Тя е въплъщение на един общ закон. Въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си променливост е израз на нещо трайно. Искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.
И ако успееш да се добереш до закона, до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима.

Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си.
Това дето си го събирал, трупал и обмислял с години То се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка. И не е ли странно, че най-малко от всичко му обръщаш внимание?
То си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.