Това премеждие се случва обикновено по време на буря, криза, революции, стачки….. Те траели толкова дълго, че накрая на хората им се изчерпва търпението. Нямат средства, дрехи, храна….с други думи най-необходимото, за да задоволят нуждите си.
– Добре де, но нали са трябвали поне нещо да ядат. С какво са се хранели? – би запитал всеки „любознателен“ човек.
– Как с какво? Хранели са се с яйца, – добродушно осведомявал някой запиталия.
– С яйца ли? Че откъде са ги вземали?
– Как откъде? Нали са се насадили на пачи яйца. Иначе от къде ще им дойде това до главата?
Някой посрещат този каламбур с укор, други мълчаливо, но положението съвсем не е розово и никой не иска да попадне в него…….

Синът на началника на пощата и още едно момче от другия край на селото бяха добри приятели.
Реката бе замръзнала и една нощ двамата тръгнаха да се пързалят с кънки, разбира се без разрешение. Какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено? Какво удоволствие е да се пуснеш по леда посред нощ, ако са те пуснали с готовност?
Към полунощ, когато бяха изминали повече от половината път към отсрещния бряг, чуха зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот. Веднага се досетиха какво означава това. Реката чупеше ледените си окови.
Тръгнаха обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показа между облаците виждаха къде е лед и къде вода. Летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чаках, Намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгваха, а стигнехме ли до вода, отново спираха и чакаха някой голям плаващ леден блок да им послужи за мост.
Цял час им отне обратният път. Разстоянието изминаха със свити от страх сърца. Най-после наближиха съвсем брега. Спряха се отново. Пред тях отново имаше вода и трябваше да чакат някой леден блок.
Навред около тях плуваха парчета лед, удряха се едно в друго, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше. Вече нямаха търпение да стъпят час по-скоро на здрава земя, затова избързаха и започнаха да подскачат от блок на блок.
Но синът на началника на пощата не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня,….а брегът бе толкова близо. След един-два маха цопналия стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и другия, цял и невредим.
Те бяха толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за „гмурналия“ се в ледената вода. Той легна на легло …. заредиха се едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана и скарлатина, от която оглуша напълно.
След година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено. Човек не винаги можеше да разбере какво се опитва да му каже. Понеже не можеше да се чува, не можеше да контролира гласа си. Понякога уж ти говори тихо, а можеш да го чуеш чак в другия край на селото.

Госпожа Х бе жена на средна възраст. Тя започваше деня с молитва и някоя глава от Новия завет, която след това разясняваше с по няколко думи в училището за деца към църквата.
В едно от тези разяснения тя се спря на думите „Искай и ще ти се даде“ и каза, че който искрено се моли за нещо и силно желае да го има, може да бъде сигурен, че молитвата му ще бъде чута.
Изглежда, Сашо остана поразен от нейното тълкование и страшно се зарадва на възможностите, които то разкриваше. Реши да проверя на практика казаното. Впрочем той вярваше напълно на госпожа Х и нито за миг не се съмнявах в резултата.
Помоли се за кейк. Мимето носеше всяка сутрин в училище голямо парче торта. Тя винаги го криеше, но когато Сашо свърших молитвата и се огледа, парчето стоеше, кажи-речи, пред него, а Мимето се бе обърнала на другата страна. Никога в живота си не се е радвал повече.
Сашо стана вярващ. До този миг безбройните му желания все още бяха останали неизпълнени, но сега беше открил разковничето и смяташе да ги задоволя до едно.
Ала тази мечта, както повечето други мечти в живота, си остана напразна. През следващите два-три дни се молеше така, както никой не се е молил. Много искрено и горещо, но нищо не излизаше. Откри, че и най-горещата молитва не беше в състояние да му донесе отново парче торта. И стигнах до извода, че ако човек държи на парчето торта и не сваля очи от него, няма защо да го тревожат молитвите на някого си.
Нещо в поведението и настроението му бе обезпокоило майка му.  Тя го повика настрана и взе да го разпитва доста загрижено. Отначало Сашо се дърпаше и не искаше да й кажа каква промяна е станала с него, защото това щеше да наскърби нейното сърце, но накрая призна със сълзи на очи:
– Вече не съм християнин.
Съкрушена, тя го попита:
– Защо?
– Защото разбрах, че съм бил християнин само заради облагите — обясни Сашо, – и сега тази мисъл ми е непоносима, това е толкова недостойно.
Тя го притисна до гърдите си и взе да го успокоява.
Майка му си имаше доста главоболия с него. Сашо бе тонизиращо средство за нея, бе нейна скъпоценост. Досега тя не си бе давала сметка за това, но сега разбираше, че е така.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.

В твоето тяло има лостове. Не става дума за задвижване или влияние върху психиката ти.
Този интересен факт е открит от италианския художник и учен Леонардо да Винчи.
Той разрязвал човешки ръце и крака, за да разбере как са устроени. Установил, че мускулите дърпат костите по същия начин, по който ти дърпаш лост, за да преместиш даден обект.
Леонардо бил толкова развълнуван от откритието си, че дори направил работен модел на крак с медна тел и парченца от истински човешки кости.