Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Учени от Института по нанотехнологии и наносистеми в Пекин са проектирали часовник, който  получават енергия чрез движението на  ръката.

В устройството са включени електрически и трибиелектрически генератори. Конструкцията му представлява малка кутия с размер  3,6х3,6×3 см. В нея е поставено магнитно топче.

Когато ръката се движи, топчето се сблъсква в шест метални бобини, разположени по периферията на кутийката, което води до генериране на ток.

Трибоелектрическият генератор се състои от каишка, направена от полимер и найлон. Когато топчето притиска каишката, найлона и полимера се допират един от друг и произвеждат ток.

Според изследователите, часовникът при определени движения на ръката е в състояние да генерира ток от 12 мA. 39 секунди, през които се изпълняват прости упражнения, са напълно достатъчни, за да се гарантира работата на устройството за 7 минути и половина.

Часовникът е свързан с литиево-йонна батерия, за да се съхранява енергията. Този запас стига за 3 часа и половина работа.

Изследователите планират за в бъдеще да намалят размера на прототипа, заменяйки магнитното топче с магнитна лента.

Едно известно модно списание провело проучване между мъжете, като им задало следния въпрос: „Как една жена трябва да се облича за официалния прием“?

Били им предложени да избират разнообразни варианти от класически вечерни рокли до делови костюми. Но всеки от мъжете можел да избере и свой вариант.

Странно, но болшинството от представителите на силния пол имали едно и също мнение по въпроса.

Какво според вас са отговорили болшинството от мъжете?

Върху тази загадка могат да помислят и жени, нищо, че въпроса лично ги засяга.

Не съм мъж и трудно бих се поставила на тяхно място, но като знам колко са нетърпеливи ….

Мисля, че достатъчно ви подсказах, сега е ваш ред. Имайте предвид, че отговорът е бил много лаконичен.

Отговор: озръб.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.