Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.

В програмата на Ескимоските олимпийски игри е включен необичаен спорт, дърпане на уши.

Двамата съперници сядат един срещу друг. На всеки от тях се слага примка на едно от ушите им.

При даване сигнал за започване на състезанието, двамата противници започват да дърпат примката.

Краят на двубоя се обявява, когато някой от двамата не издържи на болката и се изправи.

Ушите се използват и при вдигането на тежести. Поради това ветераните да са клепоухи, а видимата част на слуховите им органи приличат на свински пържоли.

Първоначална тежест е 450 г. В развоя на битката се наслагват още тежести. В момента рекордът по вдигане на тежести с уши е 8 кг.

Представете си скелет на куб поставен на маса. Предната стена е точно срещу вас и е перпендикулярна на линията на зрението ви.

Представете си големият диагонал от долният преден ляв ъгъл към горният десен заден връх.

Поставете пръста си на около 30 см над масата и нека това маркира позицията на горната точка на диагонала.

Върхът върху, който кубът се опира на масата, е вертикално под пръста ви.

С другата си ръка посочете в пространството разположението на другите върхове на куба.

Резултата е впечатляващ. Практически никой не може да извърши това мислено завъртане и да получи правилни резултати.

Още по-странното е, че повечето хора не получават дори правилният брой върхове, които са шест.

Това е едно проста контра доказателство, че никой не знае какво всъщност отговаря на едно мислено изображение.

Пиня̀та или piñata е традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от папиемаше, картон или глина. Вътрешността ѝ се пълни с разнообразни бонбони, малки плодове, хранителни продукти или играчки.

Пинята се използва по време на фиести и тържества като рождени дни, Рождество и Великден. Тя се окачва на въже закачено на дърво, таван и др.

Целта е, пинятата да бъде ударена с пръчка от човек, на когото очи са завързани. След точния удар се събират сладкишите, плодовете, фъстъци, сладък лайм, парчета захарна тръстика или играчките от вътрешността на пинята.

Пинятите се изработват от лесно чуплив материал като слама, папиемаше, глина. Формата ѝ наподобява човешка или животинска фигура.

В последно време могат да се видят пиняти във вид на автомобили, анимационни герои или корпоративни талисмани.

Традициите, свързани с пинятата, са се разпространили в много части на света. Все по-честа тя се наблюдават в купони и тържества в южните щати на САЩ.

Тя се продава специализирани магазини за испанско говорещо население. С нея можеш да се снабдиш и от обикновен хранителен магазин.

При католическите чествания на Рождество в Мексико, пинятата се оформя като седмолъчна звезда, която представа дявола и седемте смъртни гряха.

Съдържанието ѝ символизира даровете и благословенията, които сатана е отнел от хората. Тази благодат се освобождава при поразяването на дявола с вяра, олицетворена от завързаните очи.

В Европа пинята прониква много бавно през последните две десетилетия. Единствената страна извън Северна и Южна Америка, която възприема тези традиции в честванията на своята култура, е Индия.

Канунът датира от X век. Тогава инструментът е бил използван много често в Туркестан. Изобретен е от турския учен и философ Ал Фараб.
Канунът е популярен в Близкия изток и Турция.

Инструментът има трапецовидна форма, към която са прикрепени струни.

Средната дължина на кануна е 83,6 см, а от към късата страна е 29,7 см. Широката част на инструмента е 36,3 см, а късата 8,8 см. Височината му варира от 4 до 6 см.

Турските кануни са малко по-дълги от 95 до 100 см.

Инструментът се изработва от мед и дърво. Има от 74 до 81 струни, акордирани в групи по три.

Модификациите и промените в тона се дължат на малки бронзови перки, които се затягат, когато тонът трябва да бъде по-висок.

Инструментът се слага хоризонтално на коленете на музиканта или на маса. На него се свири като струните се дърпат с пръсти или с плектри, сложени на показалците. Канунът е наречен „пияното на Турската музика“.

Този инструмент се изработва на ръка в турски работилници. За построяването му са необходими 7 различни видове дървета.

Интересното е, че магаренцето не стои на дървена основа, а на паргамент, кожа на тъпан, подобно на банджо и издава много характерен тон.