Не се шегувам, това наистина става.

Поради отсъствие на земно привличане, гръбначния стълб става малко по-дълъг и вие ставате с около 5-8 сантиметра по-високи.

За съжаление, това не е добра идея, за да се „удължите“ малко.

Подобен „растеж“ е съпроводен с различни усложнения в тялото.

Например, може да ви заболи гърбът или да се притисне някой нерв. Всичко се случва.

На низка орбита слънцето изгрява и залязва на всеки половин час. Да спиш при такъв цикъл е практически невъзможно.

За да се установи живота на екипажа в една космическа станция, е създадена  обичайна 24 часова система, която е изградена на така нареченото „средно“ гринуичко време.

Това е часовата зона, която се намира някъде по средата между Москва и Хюстън.

Космонавтът се събужда със сигнал, който се изпраща от централното управление на полета в станцията. Звуковия сигнал е мелодия, която се избира от космонавта или семейството му.

Ефектите, които се получават в резултат на това, че човек дълго време е прекарал в безтегловност, са много интересни.

Как мислите след пребиваване в такова състояние, коя ще бъде най-тежката част от тялото ви?

Колкото и странно да ви звучи, астронавтите имат проблем с главата. Те много трудно я задържат във вертикално положение.

Особено след първия си полет, астронавтите споделят, че не са могли да си вдигнат главата и постоянно гледали хората в краката.

Относно хигиената нещата стоят доста сложно.

Например, астронавтите трябва да използват специален шампоан, но с него трябва да бъдат много внимателни, в противен случай всичко ще се разлети из кораба.

В космическата станция е много чисто, нищо не се цапа. Обувките остават чисти, а дрехите започват да миришат след известно време.

В космическата станция няма къде да се пере, но периодично към нея се скачват товарни кораби, които доставят от Земята храна, вода и други необходими неща.

В тези товарни кораби астронавтите натоварват мръсните си дрехи и боклука, които по-късно се изгарят заедно с кораба в атмосферата.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.