Жител от територията на Алтай намерил необичаен начин за отстраняване на последиците от авария върху колата си.

Вместо да отиде до най-близкия сервиз, шофьорът решил творчески да ликвидира вдлъбнатините на вратата с помощта на обикновен черен маркер.

Така на вратата на автомобила му се е появила картина, на която е представена природата на Алтай и географска карта.

Колко време му е било необходимо да създаде тази картина, шофьорът не казва.

Интересно е, че за ремонт човекът е имал пари. Той ги е получил от виновникът на пътното произшествие, веднага след аварията.

Въпреки това, този мъж е решил, че е много по-интересно да превърне очуканата врата в своеобразно платно за своята работа.

Леля Пена притича и запъхтяна набързо каза:

– Чу ли, патриарха забранил абортите …

– Много правилно, – каза Мима, – как можеш да убиваш собствените си деца?

– Така де, ето Анастасия от петия етаж от черен забременя и все пак го роди, – съгласи се леля Пена.

Мима въздъхна. Тя бе младо момиче, почти на 19 години, но около нея подобни инциденти не бяха рядкост.

Скоро бе свидетел как нейната приятелка Невена изпадна в немилост заради детето, което растеше в утробата ѝ. Осъждаха я някои съседи, роднини и познати.

– Къде е мъжът ѝ?

– Едва ли ще се съгласи да го гледа сама.

– ……. сега новородените ги продават извън границата на баснословни цени.

След това следваха одумвания за други жени:

– Ами Иванка се развежда с мъжа си, а детето им е само на две годинки.

– Славена зачена извън брака си от друг.

– Виж Димитрина, още не откърмила детето си, иска да се развежда, не могла да задържи мажа си.

Приказки, клюки, …., а Невена навеждаше поглед и бързо отминаваше хората, които я гледаха с упрек.

Веднъж Николина спря Невена и двете се разприказваха.

– Моите родители бяха много недоволни, когато дъщеря ми още не бе навършила годинка, а аз реших да се разведа с Борис, – сподели Николина. – Болно ми беше, измъчвах се. Докато аз се грижех за детето и дома, той се бе хванал с някаква студентка ….

Невена съчувстваше на болката ѝ, но не знаеше какво да ѝ каже, за това разказа своята история накратко:

– Ние с Григор изобщо нямаме намерение да се събираме, той гони кариера, щели да го повишават … и аз го оставих.

– Ще го отгледаш. Ние жените сме силни, за това толкова милеем за децата си……. Знаеш ли, останала ми е една количка от дъщеря ми, тя вече порасна и взе да тича, би ли я взела за детето, което очакваш?

Очите на Невена се уголемиха от изненада, а след това се напълниха със сълзи:

– Вие сте единствения човек, който ме подкрепи. До сега съм слушала само обиди и злобни подмятания зад гърба си. Благодаря ви.

Сега Невена вече знаеше, че решението ѝ да задържи детето е правилно.

Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.

Веднъж пред свещеника застанал брадат старец с износен костюм и голяма тояга, като на Дядо Мраз и се представил:

– Аз съм господ, творецът на Вселената. Ето тези две ръце са създали целия свят. Сега трябва да го спася. Ще построя космодрум в Ерусалим за летящи чинии. О тях ще слязат моите ангели и ще избавят човечеството от осквернението. Никой друг не може да направи това, само аз, всемогъщия, вездесъщия и вечния творец.

– А ние с нещо можем ли да помогнем? – попитал свещеникът.

– С пари. Като начало за билет до Ерусалим.

Преди да отиде на Небето един богат човек се молил:

– Господи, разреши ми да взема в Небесата поне един куфар от моето богатство.

Виждайки неговата настойчивост, Бог му разрешил и човек напълнил един куфар догоре с кюлчета злато.

Дошло му времето и човекът умрял. Веднага бил пренесен на Небесата. Там го срещнал ангел, стоящ пред вратите на рая, той го поздравил и му казал:

– Забранено е да взимаш куфар със себе си.

– Но аз имам договор с Бога, – възразил мъжът.

– Това е доста необичайно, – казал ангелът, – сега ще попитам.

Уверявайки се, че човекът не лъже, ангелът му разрешил да внесе куфара си.

– Мога ли да погледна в куфара? – попитал ангелът. – Много бих искал да зная какво има в него.

Човекът отворил куфарът и лицето му засияло при вида на златните кюлчета.

Изненадата на ангела нямала граници:

– Носи го, щом искаш …. Но защо са ти тези парчета тротоар?