Днес слънцето не прощаваше на никого. Жареше безпощадно минувачите. А те привели глави под тежестта на ежедневните грижи, бавно и неохотно крачеха. Две момчета дразнеха три малки кученца. Животинчетата пискливо лаеха и налитаха страхливо, като се отдръпваха веднага щом усетеха приближаваща се човешка ръка. Едно от кутретата изглежда бе по-смело от другите. Бързо се втурна напред и захапа един от нападателите си. Момчето извика от болка. Злоба блесна в очите му. То грабна ухапалото го кученце и го тръшна на земята. Чу се жално квичене.
От там минаваше жена хванала за ръка момиченце с палави и непокорни плитки. Двете станаха неволни свидетели на случилото се. Момиченцето хукна към кученцето, а майката разгони момчетата.
Детето вдигна малката топла топчица и я притисна до гърдите си. Изведнъж кученцето надигна глава и нежно облиза ръката на момиченцето. След броени минути скочи от ръцете й и весело замаха с опашка. Жената и момиченцето спокойно продължиха пътя си.
След две преки те попаднаха пак на същите момчета. Едното разтриваше окървавения си крак, изглежда бе паднало някъде и се бе ударил лошо. Лицето му бе покрито с кални следи от засъхнали сълзи. Явно изпитваше силна болка. Другото момче седеше безпомощно край него и се опитваше да го успокои.
Момиченцето трепна, но си спомни предишната сцена и сърдито обърна глава. „Така му се пада – помисли си тя.“ В погледа на майка й нямаше никакво съчувствие.  Да се оправят.
Колко е лесно да съчувстваш и да бъдеш милостив към слабите и беззащитните, а на тези, който са сбъркали, кой ще протегне ръка? Те имат много повече нужда от милост?

Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.

Днес ги пуснаха по-рано. Къде да отиде? Живееше сам. Приятелката му го напусна. Родителите му умряха при автомобилна катастрофа. С единствения си приятел вчера се скара и то за какво, някакви се пет лева.
Самотата го бе сграбчила в лапите си, а той само пъшкаше и окайваше съдбата си. Накрая реши. Ще се прибере. Ще сложи чашата на масата. Ще налее от онова хубавото и ще включи телевизора. Какво друго му оставаше?
С нежелание затътри крака към самотната си бърлога. Изкачи се по стълбите и се ослуша. Стори му се, че някъде тече вода. Дано не е забравил някой кран да затвори.
Превъртя ключа и пристъпи плахо напред. Не, не грешеше в банята имаше някой. Беше пуснал силна струя вода и си пееше. Не се двоуми дълго, тихо притвори вратата . слезе няколко стъпала надолу и набра номера на полицията по мобилния си.
– Ало, в дома ми има крадец…..да..на улица…..първия.
Полицаите дойдоха бързо и спипаха набързо нахалника. Странен крадец.
А той, час преди това, извади бутилка шампанско, изпразни я, като си похапна и накрая решил да се изкъпе. Таман си сапуниса  главата… и хоп щракнаха белезниците.
Крадец, натрапник…що за странен индивид? Е, за това си има разследване и правосъдие.

Още хората помнеха гибелта на Световния търговски център. Жертвите, разрушенията и ужаса преживян тогава още бе в сърцата на хората. Дори и малък, незначителен повод, караше всичко това да изплува на повърхността и да паникьоса хората.
Някакъв младеж бе забелязал странен предмет, увит в хартия и сега подробно описваше мястото и вида му:
– …беше увит в хартия……много прилича по форма…..на граната.
Това не беше случайно място, известен финансов център. Преди да видят за какво става въпрос, полицаите бързо евакуираха хората от сградата. Страхът отново завладя хората. Пак ли. Стига жертви.
Екип от полицаи, бързо тръгна към мястото.
А ето го и пакета. Един от мъжете пристъпи и бавно го опипа . След това разтвори хартията. Отдъхнаха си. Да, това наистина беше граната, но във вид на сувенир.
Усмивки разтегнаха устните на мъжете и напрежението отстъпи на смеха избухнал спонтанно от групата.
Смешно. Но кой знае, някой ден това може да не е сувенир.

Денят беше напрегнат и умората силно притискаше слепоочията му. Главата му бучеше, а мислите за още нерешените проблеми в града, го измъчваха много по-лошо от всякаква болка.
Изведнъж усети мирис на дим, огледа се. Наблизо гореше къща. Притеснен се отправи натам. Група полицаи безпомощно размахваха ръце срещу пламъците. Горещината беше непоносима. Той дочу, че някой викаше:
– Вътре има жена…, как да я измъкнем….огъня се е разраснал.
Той не се поколеба и тръгна напред към горящата къща. Усети как една ръка го хвана и в суматохата едва дочу:
– Назад, господин Кмете, пожарната идва…
Той се отскубна и влезе сред пламъците. Двама души веднага тръгнаха след него. Това не е шега….ами ако пострада, та нали той е кмет на града,
Огънят още по-силно засъска. Лютивият дим стисна здраво гърдите му, така че едва си поемаше дъх. Очите му се насълзиха, но той продължи напред. Там имаше човек и той се нуждае от помощ.
Прекрачи горящата каса на вратата и в гъстия дим едва напипа паднало тяло. Бързо го грабна и хукна навън. Недогорели парчета го гонеха по петите. Те с грохот се стоварваха на сантиметри от гърба му.
Излезе навън, предаде тялото на изумения полицай насреща и припадна.
В болницата беше с още двама полицаи и един пожарникар, пострадали от огнената стихия. Лекарят, който го прегледа остана изумен, че дори не е получил драскотина.
Бързо го освободиха. Излезе навън, въздъхна дълбоко и закрачи бодро към дома.