Малко момче, кой да се занимава с него? Качиха го на автобуса и го изпратиха на село. Там поне е хубаво и чисто. Природата тук е запазила омайващи си аромат и възраждащата си сила.
Селото се състои от няколко стари, но запазени къщи. Къщичката на любимата баба и строгия дядо се намира почти в самата гора, В нея са намерили подслон всякакви животни, храсти с горски плодове и най-различни гъби. А тя издигнала високите си дървета, облегнали стволове в небето, нежно простира сянката си наоколо.
Идеята да идат в гората за малини бе на братовчедките. Дори не го попитаха малчугана дали иска или не, но той се приготви с радост за предстоящото приключение.
Чичо Петър мъжът на леля му, пожела да ги придружи. Нали в гората има мечки,  взе си и пушката. Оръжието бе старо и малко ръждясало, но той го взе със самочувствие.
Компанията бързо навлезе в гората и намери малините. Унесени в брането никой не усети колко са навлезли навътре в гората.
Дора дочу, че в храстите има още някой, който сладко си похапва малини. Групата реши да го попитат за пътя, тъй като вече бяха разбрали, че са се заблудили.
Изведнъж храстите се разтвориха и всички изтръпнаха…там стоеше мечка. Късаше плодовете с листата и ги слагаше направо в устата, а после  изплюваше само листата.
Повече никой не видя нищо. Всички хукнаха през глава, а мечката там си и остана. Мъжът хвърли пушката и побягна пръв, сякаш имаше на гърба си криле, другите едва го догонваха.
По чудо се озоваха на шосето. Насреща им комшийката, връща се от съседното село. Дали поради уплахата или шала на главата против мухите, жената не позна чичо Петър. Даже го попита:
– Тук всички познавам, а теб за първи път те виждам. Изглежда не си тукашна?
Но когато дотичаха и другите, всичко се разбра. Е, голям смях падна..

Як младеж с весел перчем и нахакан вид влезе в работилницата на майстора и безгрижно каза:
– Аз съм момчето на Еньо. Ето, до довечера гледай да ми направиш часовника.
Майсторът избърса очилата си, вгледа се в младежа и си помисли: „Кой бе тоя Еньо?“ Но от страх да не сбърка си премълча. Наведе се над донесеният часовник и ръцете му започнаха да пипат бързо и отмерено, а на младежа кимна и каза, че до довечера всичко ще е готова.
Младият човек продължи разходката си и се спря в обущарницата. Щом влезе мъж на средна възраст намръщено го посрещна. Младежът му се ухили и надменно каза:
– Аз съм момчето на Еньо, гледай до довечера да ми поправиш тези обувки. Майсторът, не знаеше кой е този Еньо, но си премълча.Току виж се оказал някой важен началник, иди че после се оправяй. Мъжът изсумтя и недоволно добави:
– Добре.
На тази сцена присъстваха двама младежи. Беше им интересно, що за птица е този.
Вечерта седяха в близката кръчма със свои приятели. Изведнъж вратата се отвори и влезе техния познайник от обущарницата си. Посбутаха се и попитаха приятелите си, дали някой го познава. Едно от момчетата се оказа, че е от неговото село. Тогава единият от двамата „свидетели“ нетърпеливо попита:
– А, какво работи баща му?
– Шофьор е към кооперацията….

Вятърът го отвя в една полудържавна транспортна фирма. Директорът се оказа разбран човек, самият той е бил шофьор.
Веднъж той бе при него в кабинета. Звъннаха кметството и помолиха да им се изпрати човек. Имали заседание в някакъв селски район и групата от депутати и чиновници трябвало да се транспортират  до там. Имали много джипове, но нямали достатъчно шофьори. Молбата била да се изпрати някой по-опитен.
Директорът не задържа за дълго погледа си върху картотеката с шофьорите. Вдигна слушалката и се обади на секретарката си.:
– Лидка, прати ми Иван дето кара колата за почистване на канализацията.
Секретарката, простодушна женица попита:
– Този, дето вози лайната ли?
Директорът въздъхна и продължи:
– Да.Кажи му, че тук има една работа за него, обичайна, но на луксозна кола.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Пролетта настъпи неочаквано. всичко започна с топящия се сняг, който през деня капеше от покривите, а през ноща застиваше в ледени висулки. Не бяха минали и две седмици, когаъо допълзя черен облак. Той всяваше ужас с вида си. Появата му бе съпроводена от оглушителен гръм.
Старите хора клатеха глава и сматаха, че такова начало на пролетта не предвещава нищо хубаво, а децата и младежите безгрижно се радваха:
– Пролетта дойде!
Това наистина бе странна пролет. Седмица след капчуците се появих гарваните, долетяха и скорци. В гората снега изчезна изведнъж, а полетата и ливадите се напълниха с нови багри. Добитъкът зажаднял за свежа трева и мириса на влажна земя, се разпръсна по ливадите и хълмовете.
И зимата се бе оказала необичайна. Бе много мразовита и измъчи хората много. Много хора бяха замръзнали, една част от тях тежко боледуваха през цялото време.
А пролетта някак  много бързаше. Земята се бе събудила преди обичайния си срок и пороите станаха не навреме.
Дано само всичко свърши добре.