Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.

Тя бе ревностна християнка, която съчетаваше сляпа животинска вяра с дръзки, земни, и типични за безверниците езически мисли и деяния. Накратко, в нея се съчетаваха две непримирими противоположности.
Веднъж се осмелих да я попитам:
— Забелязвам, че ходите много редовно на църква. Сигурно сте добра християнка.
— Че що пък не? — наежи се тя. — Че то от вярата си черпя сила, я! Ако не беше тая вяра, как щях да я карам, толкоз ми е тежък животът!
— Така е — съгласих се аз. — Животът гнети повечето хора. Но забелязвам, че въпреки вашата религиозност доста ви е тежко там, където живеете. Толкова ли са лоши съседите ви?
— А трябва ли да си държа езика, като ги дрънкат врели-некипели за мен? — рече тя разгневено. — То това не може да се изтрае от нормален човек! То не е човешко!
— Разбирам, разбирам — казах помирително аз. — Очевидно те говорят за вас много неща, които не би трябвало да говорят. Но трябва някак да се изтърпи. Нали в Библията се казва, че трябва да обичаме съседа си така, както обичаме себе си и ако ни ударят по дясната страна, трябва да подадем и лявата…
— Библията, та Библията! — избухна тя. — Как не, и аз зная Библията като всички други, че даже и по-добре, – всъщност тя не можеше да чете… – Зная и какво казва Библията. Ами какво да кажем за съседите, дето трябва да ме обичат, а ми се бъркат за всичко, без да им правя нищо лошо. Дано пукнат, дано! Как ще ми го обясните туй? Самата Библия казва „око за око и зъб за зъб“, и аз никога не го забравям. То е в същата книга!
— Права сте — съгласих се аз. — Наистина така пише в Библията. Но Христос друго казва. „Око за око и зъб за зъб“ е от Стария завет. А Христос казва, че неговият закон е нов.
— Няма нужда друг да ми го казва, щото аз си го знам много добре — отвърна заядливо тя. — Искам да знам, нямам ли право да защищавам себе си? Аз винаги се мъча да се спогаждам и все давам назаем сол, кафе, масло, … Сигур нямаше да има по-добра съседка от мен, ако тия, дето са наоколо, имаха повече ум! Свикнала съм на по-добро, преди да дойда тук.
Какво можех повече да й кажа? И замълчах. Мислите й бяха объркани, мимолетни и съвсем езически, подплатени с религиозни догми, които тя не разбираше, но пък се стремеше да ги приложи по някакъв странен начин към тежкото си ежедневие.
Интересното е, че дълбоката й религиозност влизаше в странно противоречие с основните й възгледи и поведение, с внушителните крамоли и изблици на гняв, които представляваха ежедневието й. Изключение правеше само богоизбраната неделя, когато ходеше на литургия и спазваше останалите си религиозни задължения с постоянство, което несъмнена би било похвално за всеки един католик.

Ноща обви с мрака си отиващия си ден. Наметна тъмната си перелина с безброй звезди и се заслуша във войствената песен на вяръра. Силует на жена се открояваше в неосетената стаяя. Седеше, подпряла глава върху масата.Мислите й галопираха и я връщаха назад във времето. Ето я с косици от злато разсипващи се върхи крехките й рамене. Топлите кафяфи очи сияеха…
Изведнъж се разнесе звън. Тя отново е в стаята. От мобилният й телефон  се разнасяше позната музика. Погледна дисплея и се засмя: „Сетил се е“.
Натисн бутона и спокойно каза:
– Да.
От телефона се разнесе дрезгав глас придружен с лека кашлица:
– А, май някой се е родил днес?
– Така ли? – поде шегата тя.
– Нали знаеш, аз съм стар човек и често забравям, но днес звънна сестра ти… Та честит рожден ден. Пожелавам, ти, здраве, щастие и сбъдване на мечтите.
– Татко, нали знаеш, че сбъдването на мечтите правят човека щастлив? – подкачи го тя.
– То щастието е относително нещо, но преди всичко бъди здрава. – Въздъхна и продължи. – Помня онази сутрин, когато ми съобщиха, че си се родила.
– Зарадва ли се тогава? – прекъсна го бързо тя.
– Нали знаеш, ние мъжете обикновено искаме момчета….. но сега се радвам, че си жива и здрава, – в гласа му се долови лека тъга.
– Благодаря ти! Ти винаги си бил добър към мен и вечно си ми помагал, – сълзите напираха в очите й
Нощта стана по-ведра, изпълни се с любов и нежност.

Последните топли дни пръскаха щедро лъчите си. Само вечерите намекваха за приближаващата зима. Пейката отново бе приютила жените, решили малко да отдъхнат от трудното си ежедневие. Малко разговорка, малко клюки, споделяне на болка и търсене на изход, програмата на това спонтанно събрание варираше според случая.
Днес не бе по-различно. Едра яка жена коментираше настървено:
– Чухте ли Варна била първа по раждаемост? Та ние по-малък град ли сме? Ще учредя организация за увеличаване на раждаемостта.
Слаба жена с добре подредени боядисани коси, махна с ръка и се засмя:
– Какво да не земеш да раждаш?
Въпросът имаше основание. „Учредителката“ бе преминала отдавна годините за раждане. Сняг покриваше косите й, но лицето й бе гладко и ако не бяха побелелите й коси, трудно ще можеш да определиш възрастта й.
Тя се наежи и продължи войнствено:
– Днес младото поколение не иска да създава семейства, а ако го създаде не искат да правят деца, за да не си нарушат спокойствието. Ако трябва ще родя.
Групата започна да се смее и бурно да коментира последната реплика.
– Жени с това шега не бива. Сара роди на деветдесет години, въпреки че бе престанало обикновеното й при жените, – каза дребна женица, цялата облечена в черно с тъмна кърпа на главата.
– Коя е пък тая? Да не са я изкуствено оплождали?, – засмя се млада жена около 40-те.
Жената скри под забрадката си падналите кичури побеляла коса и продължи спокойно. Мелодичният й глас усмири жените и те заслушаха разказа й.
– Бог бе обещал на Аврам, че ще има син. Бяха минали много години, той приближаваше 100-те, а на жена му отдавана бе престанало обикновеното при жените. Веднъж у Аврам дойдоха трима пътника. Той ги посрещна приветливо, нареди на жена си да приготви най-доброто. Когато гостите се нахраниха, един от тях каза:
– Догодина по-това време ще имаш син.
Аврам се смая и си каза: „Как ще стане това, като аз съм вече стар, а жена ми не може вече да ражда“? Жена му която шеташе в другата част от дома им, дочу репликата на госта и се засмя. Гостът каза на Сара:
– Ти се засмя, – въпреки че жената се опитваше да отрече, той продължи, – След година ще родиш син и ще го наречеш Исак, което означава смях.
И наистина на следващата година се родил Исак, нищо че баща му бил стар, а майка бе на години, когато вече жените не могат да раждат.
– Бабини деветини, попски приказки, – сви вежди една от жените, която се имаше за много знаеща.
– За Бог няма нищо невъзможно, – отвърна възрастната жена.
Тя се надигна от пейката и си тръгна.
Жените смутени и смаяни я проследиха с поглед и дълго след това нищо не можеха да кажат.

След 12 години съвместен живот, моята жена поиска да поканя друга жена на обяд и на кино.
– Аз те обичам, но друга жена би искала  да бъда с тебе известно време, – каза ми тя.
Другата жена, за която ми говореше моята жена е майка ми. Тя беше вдовица от 19 години.
За съжаление, поради работата си и задълженията към семейството си, рядко я посещавах.
Тази вечер й позвъних за да я поканя на вечеря и на кино.
– Какво се е случило? Всичко наред ли е? – веднага ме попита тя.
– Мислех, че ще ти бъде приятно да прекараш една вечер с мен, – казах аз.
Тя се замисли за секунда и после каза:
– Да, много ми се иска.
В петък след работа тръгнах за нея малко притеснен. Когато спрях колата си пред дома й, тя стоеше на вратата. Вълнуваше се много.
Бе облякла палтото си и ме чакаше. Косите й бяха завити на къдрици. Тя бе в рокля, която си бе купила за последната годишнина от сватбата си.
Отидохме в един ресторант. Той не беше голям, но уютен и тих. Моята майка ме хвана под ръка и вървеше до мен като първа дама.
Когато седнахме на масата, трябваше да й прочета менюто. Очите на майка ми сега виждаха едва големите букви.
Стигайки до средата, вдигнах глава и видях, че майка ми ме гледа и тъжна усмивка играе на устните й.
– По-рано, когато беше малък, аз четях цялото мен, – каза тя.
– Дойде време да се плати услуга за услуга, – засмях се аз.
След вечеря дълго разговаряхме. Не беше нещо особено, просто споделяхме последните събития в нашия живот. Така се увлякохме, че закъсняхме за киното.
Когато я докарах до дома й, тя каза:
– Аз още веднъж ще дойде с теб на ресторант, само че този път ще те поканя аз.
И аз се съгласих.
– Как мина вечерта? – попита жена ми, когато се върнах е къщи.
– Много добре. По-добре, отколкото си го представях.
След няколко дни майка ми умря. Тя бе получила инфаркт. Това стана така внезапно, че не можах да направя нищо за нея.
След няколко дена получих писмо и квитанция от ресторанта, в който вечеряхме с майка ми. Към квитанцията имаше бележка: „Аз платих за нашата втора вечеря заедно.. Наистина, не съм уверена, че ще вечерям с теб, но въпреки всичко платих вечеря за двама, за тебе и твоята жена. Трудно ще ми бъде да ти обясня, какво означава за мен тази вечеря, на която ти ме покани. Сине мой, аз те обичам“.
Пазете родителите си. Те са единствените, които искрено се радват на нашите победи и заедно с нас преживяват нашите неуспехи.