Точно на нея ли трябваше да се случи? Съвсем малко е разстояние между стъпалото и маршрутката, но този ден за беда бе обула новите с високите токчета. И как така се изметна крака й, тя не разбра. Само си спомняше, че се претърколи. Забеляза, че единият и крак някак странно стоеше на една страна.
Шофьорът на маршрутката притича, помогна и да се качи в колата и попита:
– Къде да ви закарам?
Лицето му се бе удължило от уплаха, а ръцете му нервно потрепваха.
– Като наближим, ще ви помоля да спете някъде около входа на блока, каза спокойно жената.
Тя бе едра закръглена жена. На вид спокойна, но някакво смущение се прокрадваше в очите й.
Наближиха блока и тя помоли само да й помогнат да слезе. Хвана се за една кола и се заоглежда за някой познат. Като че всички се бяха изпокрили този ден. Накрая се реши и извика на минаващия малчуган:
– Момче, моля те позвъни на най-горния звънец в ляво. Не се страхувай, горе е само мъжът ми. Звъни непрестанно докато се появи на балкона.
Момчето разбра, че жената не можеше да помръдне. Пристъпи до входа и натисна звънеца, без да отмества пръст. След малко на балкона се появи едър мъж.
– Иво, – извика жената, – счупих си крака. Слез бързо, трябва да ме закараш до болницата!
Мъжът изчезна веднага, а тя безпомощно се отпусна върху колата.
„Казах му бързо, какво прави“? – мислеше напрегнато жената.
След малко мъжът и се показа от входа с две големи чанти и се запъти към нея.
– Какво ще правиш с тези чанти? – попита жената учудено.
– Нали ще те карам в болницата, приготвих ти багажа. Докато намеря бельото ти, кърпа… зор видях.
– Но аз съм си счупила само крака, няма да оставам там.

Гипсираха стабилно крака й. Още в първия момент мислеше да ходи, за това си поръча бастун. Чичо й донесе прекрасен, чудесна изработка, но тя не можеше да го ползва. Наложи се да вземе патерици.
След като свалиха гипса имаше чувството, че с този крак никога не е ходила. Докато го раздвижваше, обикновено я придружаваше някой.
Беше започнала да изпитва панически страх, когато трябваше да пресича улицата. Възстановителния период бе минал.
Сега тя бе сама на тротоара, а трябваше да премине до отсрещния магазин. Беше забравила бастуна у дома, в последно време не усещаше много липсата му.
Някаква ледена тръпка премина по тялото й: „Ами ако сега кракът ми откаже по средата на улицата“? – помисли си уплашено тя.
Огледа се за помощ, но не видя познат. Изведнъж се засмя, удари се по главата и си каза: “ Бастуна ми е в главата..“ И с уверена крачка тръгна напред.
Колко бастуни или „предпазни крачки“ са ви спирали за да тръгнете напред?

Вечер. Пиков час. Без да бързам, карам. Заел съм средната лента, не бързам. Гледам в огледалото ме следва черна кола.
Какво прави този? Притиска ме в крайната лява лента. Изравни се с мен. Изглежда на не повече от 30 години. Все повече ме притиска, но аз не намалявам скоростта и се държа на разстояние от него.
Застига ме, прави няколко криволичещи движения, бибитка ми, но аз не му обръщам внимание.
Виждам как размахва ръце, отваря предното си стъкло и вика:
– Спри!
Стигнахме до място, където беше по-свободно и можеше да ме задмине. Изведнъж спре пред мен и слезе от колата. Аз също спрях и слязох. Той отвори багажника си и ми подаде номер на кола, който приличаше на моя.
– Изтърва го. Прикрепи го по-здраво. Без него могат да те глобят доста солено.
Връчи ми задния номер на колата, който наскоро бе паднал. Усмихна ми се, качи се в колата си и потегли.
Стоях объркан, като си спомних жеста, който му бях показал по време на задръстването.

Отдавна не бе валяло. Изведнъж небето над нас се покри с черни, плътни облаци. Бурята очевидно беше близо и побързахме към къщи. Точно, когато преполовихме широкия склон, заваля дъжд.
Той бе толкова силен, че падаше като плътна пелена и трудно се виждаше пътя.
По небето се стрелкаха огнени светкавици, веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици.
Имах чувството, че ада се е отворил, готов да ни погълне.
Наблюдавахме грандиозно представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше, а светкавици се кръстосваха на хоризонта.
Далечните тътени, дъждовната завеса и шумът на водата ни създаваха специфична атмосфера, която ни сближаваше.
Постепенно дъждът отслабна, накрая спря и слънцето проби облаците.
По цветята и листата заблестяха кристални капчици вода. Помислих си: „Земята най-после се е напила до насита“.

Излетът беше чудесен. За пореден път се убеждавах, че селото ни се намира в най-красивата част на страната. Много харесвам съчетанието от сурова и дружелюбна природа.
Огромни обрасли с мъх скали, далечни високи върхове, мрачни борови гори и дебел килим от мъх върху, който стъпват нозете ти.
А щом повярваш, че си попаднал на най-красивото място на света, гората внезапно се отваря. Тук можеш да видиш прекрасни зелени поляни обсипани с цветя. Някои места те изненадват с ниски дръвчета и храсти.
Широколистната гора обвива местността с наситената си зеленина, в която проблясват бистри малки езера, които не позволяват картината да стане еднообразна.
Да, това е, което ме изпълва с радост и искрено обичам!