След дълго обикаляне най-накрая стигнаха до единодушие и наеха апартамента. Изкачвайки се по улицата забелязаха изхвърлено старинно огледало. Харесаха им и го занесоха в новия си дом.

Странно, но никой от тях не се запита:“ Защо бившите собственици не са го продали, а са се отървали от него по такъв начин?“

През следващите два месеца, новодомците бяха споходени от различни неприятности, засягащи здравето и финансите им. В апартамента им започнаха да стават странни неща. Една нощ Слави изкрещя и се събуди. Остра пронизваща болка разтърси тялото му. Беше убеден, че  огледалото е виновно за всичко.

Преди известно време двамата съквартиранти бяха видели в огледалото трептящи сенки и огнени кълбета върху тъмната повърхност. Дончо, покри огледалото с чаршаф. Тогава двамата приятели започнаха да сънуват кошмари.

Една нощ Слави се събуди и откри, че цялото му тяло е покрито с червени драскотини. След известно време радиаторът под огледалото спря да работи.

Един топъл слънчев ден Слави и Дончо се препичаха отвън на пейката. Под очите им се забелязваха дълбоки сенки, сякаш не бяха спали няколко нощи и дни подред.  Умората тегнеше над клепачите им, но нещо не им даваше мира да се отпуснат под палещите лъчи на слънцето.  – Ако още малко остана вътре, – подзе Слави, – ще стана параноик.

– Постоянно имам неприятното усещане, – уплашено се озърна наоколо Дончо, – че някой ме следи.

Слави въздъхна дълбоко:

– Вчера отидох на лекар, – добави той. –  Много се притесних, когато разбрах, че са ми изписали антидепресанти.

– До сега не съм бил суеверен, – изстена Дончо, – но когато се намирам до това проклето огледало мравки  започват да лазят по тялото ми, а стомаха ми се свива на топка.

– Може би трябва да попитаме някой, който се е сблъсквал с подобни неща, – заключи Слави.

– И как смяташ да направиш това? Кой ще ти повярва? – изропта Дончо. Двамата мълчаха дълго, съсредоточили погледи във пръстите на босите си крака.

– Хайде да го обявим за продажба по Интернет. – въодушевено каза Дончо. – Ще поискаме 200 лева, все пак е старинно огледало.

– Как мислиш да споменем ли за странностите му?- загрижено попита приятелят му.

Плеснаха длани и решиха да пробват. Заляха ги оферти, но всеки предлагаше цена много по-ниска от обявената. Един човек изглежда не повярва на историите им и беше им написал:  „Такова огледало, което предизвиква кошмари, бих искал да подаря на бившата си жена“

Друг беше добавил: “ Как е могло да се падне такова огледало на такива нещастници?“ Това не бяха единствените пиперливи редове. Една вечер когато се прибраха в апартамента двамата приятели намериха странно изписан лист. Буквите напомняха за старинен надпис от някоя алхимична книга. Тук-там част от текста бе избледнял и не се четеше. Надвесили глави, с изпънати вратове двамата започнаха да четат текста. „… дело съм на алхимика Кристофър Венер…. мога да показвам миналото и бъдещето… дори отделни събития. … попаднах на полския…..Ян Твърдовс…… по-късно….. княжеско семейство Друцки – Соколински в имението им А…. Яков, когато беше млад се видя като старец в мен. Заповяда да ме заключат под стълбите… Когато Наполеон мина от……погледна ме, пребледня и с вик удари по мен… Някой беше забравил да ме покрие и червен лъч започна да се мята из залата…. Избухна пламък, пламнаха пердетата…. Жалко успяха да изгасят пожара. Повикаха дърводелец да поправи щетите, но когато погледна в мен….. изскочи черна човешка ръка… намериха го припаднал на пода…“ Изведнъж буквите започнаха да се движат бързо, а след това изчезваха…

На двамата им настръхнаха косите, гледаха ужасени. Лицата им пребледняха. Силен полъх размърда завесата и листът изчезна. Един любопитен мъж се свърза с Дончо и пожела да види тайнственото огледало. Когато погледна в него видя зала изпълнена със старинни мебели, но него го нямаше сред тях. Той започна да се взира още повече в огледалото, с надежда да види образа си там.

Изведнъж повърхноста на огледалото започна да губи цвета си и нацяло потъмня. Чу се силен тътен и множество малки стъкълца започнаха да падат като сълзи върху пода. Когато погледнаха огледалото там стоеше само добре гравираната му рамка. То се бе стопило в нищото ….

Малчуганът приближи до майка си и попита:

– Мамо, Бог дал ли ти е подарък?

Жената се замисли. В мислите й веднага се появи списък от желания. И тя започна бавно да преглежда списъка пункт по пункт, с идеята, че може да намери нещо подходящо, за да отговори на сина си. Момчето забеляза, че тя мълчи, То съвсем не се досещаше, каква активна дейност се развиваше в мозъка й. Леко изненадан синът удивено каза:

– Е, Той ти е подарил мен. Аз съм Неговият подарък нали? Погледни какъв красив и добър подарък от Бога съм!

Вечерта малчугана реши да се разрови във въпроса още по-дълбоко.

– Мамо, а какво е това бременна жена?

Жената отново изпадна в неловко положение. Но мъжът й бързо каза:

– Това е жена, която в корема си носи дете.

Детето почеса главата си и мъдро заключи:

– Значи ти си била бременна, баба е била бременна, леля е била бременна и другата ми баба е била бременна. Така че всяка е имала подарък от Бога?!

Навярно сте изпадали в такова състояние, когато замираш от неясни предчувствия и започваш да се усмихваш без причина.

Изглежда природата преживява сега всичко това. Земята е още студена, калта се задушава под краката ви, но наоколо е весело, ласкаво и приветливо.

Въздухът е кристално прозрачен. Слънцето се усмихва сърдечно, като ли че славно си е пийнало, сладко е похапнало и е срещнало стар приятел. Дърветата са голи, но са живи и още дишат.

В природата, където и да погледнеш, ще забележиш тайнствена шетня, приготовления и всякаква патардия….Ясно е, идва пролетта.

Как бихте изобразили пролетта? Може би, като красиво момиче, което пръска по земята прекрасни и нежни цветя. .А в цветята са отразява радостта му.

Възможно е, за вас пролетта да бъде дама със скръстени отпред ръце. Стройна и слаба, с бледа руменина по бузите, но със нежен тен на кожата. Е, тя не разпръсква цветя, но ще й отстъпим място, нали е все пак дама.

Никога не съм имал достатъчно време, за да се справят със собствените си деца. Работа, кариера, личен живот. Но децата ми са получавали всичко, което искат. Имах достатъчно пари, за да отговори на техните компютърно-шоколадени потребности. Затварях очите за грешките им, а те ми прощаваха отсъствието на внимание.
Но детството бързо отмина. Дойде трудното юношество. Първите взаимни обвинения, първият истински чувства. Направих ужасно откритието, моите деца са израснали без любов. Не участвах в тяхното съзряване, не спирах лошите им постъпки, не ги научих да различават доброто от злото.
След едно поредно недоразумение, аз стоях в кухнята, белех лук и сълзите ми течаха от очите. Влезе майка ми:
– Защо плачеш?
– Да знаеш на какъв лют лук попаднах! От него не можеш да не заплачеш.
– Изглежда, малко са го поливали.
Тогава разбрах, ако децата не се поливат в детството, когато пораснат ще донесат  на другите сълзи…

Училищния праг прекрачи дребно момченце. Скоро бе навършило шест години. Нека да го наречем Иван. Той бе забележително момче, прекалено любознателен. Много неща беше научил, но постоянно заливаше околните с поток от въпроси, който започваха с какво, къде, защо, по каква причина, как……
Един път в края на деня, учителката му каза:
– Иван Захариев, довиждане, до утре.
За нейна изненада, момчето се разплака и през хлипанията си едва каза:
– Аз съм Ваня Захариев.
Майка му и учителката започнаха да му обясняват, защо той е Иван Захариев. Момчето се успокои, а после каза:
– Ще попитам татко.
На другия ден, когато дойде, първата му работа беше да с представи:
– Аз съм Иван Захариев Милтенов! Така каза татко!