Госпожа Х бе жена на средна възраст. Тя започваше деня с молитва и някоя глава от Новия завет, която след това разясняваше с по няколко думи в училището за деца към църквата.
В едно от тези разяснения тя се спря на думите „Искай и ще ти се даде“ и каза, че който искрено се моли за нещо и силно желае да го има, може да бъде сигурен, че молитвата му ще бъде чута.
Изглежда, Сашо остана поразен от нейното тълкование и страшно се зарадва на възможностите, които то разкриваше. Реши да проверя на практика казаното. Впрочем той вярваше напълно на госпожа Х и нито за миг не се съмнявах в резултата.
Помоли се за кейк. Мимето носеше всяка сутрин в училище голямо парче торта. Тя винаги го криеше, но когато Сашо свърших молитвата и се огледа, парчето стоеше, кажи-речи, пред него, а Мимето се бе обърнала на другата страна. Никога в живота си не се е радвал повече.
Сашо стана вярващ. До този миг безбройните му желания все още бяха останали неизпълнени, но сега беше открил разковничето и смяташе да ги задоволя до едно.
Ала тази мечта, както повечето други мечти в живота, си остана напразна. През следващите два-три дни се молеше така, както никой не се е молил. Много искрено и горещо, но нищо не излизаше. Откри, че и най-горещата молитва не беше в състояние да му донесе отново парче торта. И стигнах до извода, че ако човек държи на парчето торта и не сваля очи от него, няма защо да го тревожат молитвите на някого си.
Нещо в поведението и настроението му бе обезпокоило майка му.  Тя го повика настрана и взе да го разпитва доста загрижено. Отначало Сашо се дърпаше и не искаше да й кажа каква промяна е станала с него, защото това щеше да наскърби нейното сърце, но накрая призна със сълзи на очи:
– Вече не съм християнин.
Съкрушена, тя го попита:
– Защо?
– Защото разбрах, че съм бил християнин само заради облагите — обясни Сашо, – и сега тази мисъл ми е непоносима, това е толкова недостойно.
Тя го притисна до гърдите си и взе да го успокоява.
Майка му си имаше доста главоболия с него. Сашо бе тонизиращо средство за нея, бе нейна скъпоценост. Досега тя не си бе давала сметка за това, но сега разбираше, че е така.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.

Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.

Тя беше бременна за втори път, но това не я радваше. От първото си дете тя се отърва лесно. Скараха се с мъжа си и тя отиде далеч, и остана у една приятелка да живее.
Но в живота се случва понякога и така. Тя отново се събра с мъжа си и отново чакаше дете, но не го искаше, ненавиждаше го.
Присъни ѝ се сън. Върви  в прекрасна долина. Наоколо летяха птички, пеперуди… растяха цветя. Всичко бе толкова невероятно.
Разхождайки се из тази долина, тя достигна до едно красиво езеро. Водата бе чиста, прозрачна, в нея плаваха игриви рибки и тя им се любуваше.
Продължи по-нататък. Излезе на едно почерняло поле. Премина покрай едно изсъхнало езеро. Дъното му бе набраздено с дълбоки дири.
Отправи се към високата мрачна планина. Намери стъпала, кото водеха към върха. Точно на него се издигаше мрачен и сив дом. Изведнъж долови детски плач. Изтича в дома и видя две креватчета, а в тях лежаха две малки бебета.
Приближи детето, което плачеше. Той бе толкова малко, че се побираше в дланта ѝ. Опита се да го нахрани. Сложи го на гърдата си, но детето продължи да плаче. То не можеше да суче.
Влезе жена, цялата в черно и ѝ казва:
– Остави го обратно, все едно то не може да суче от твоите гърди.
Тогава тя приближи другото креватче. Там спеше красиво малко бебе. Взе го и каза:
– Та това е моя син.
А жената в черно започна да мърмори:
– Тогава го взимай и се махай от тук.
Излизайки от мрачния дом тя се обърна и попита жената:
– А на кого е другото дете, което плаче, толкова ми е мъчно за него?
Тя видя как очите на жената се изпълниха с омраза и злоба, а отговора й бе рязък и груб:
– Нима не помниш?
Тя се събуди. След този сън изпита ужас. Накрая разбра, бе убила първото си дете и сега се опитваше да убие и второто. Спомни си как го държеше в ръцете си. Всичко се преобърна в душата ѝ.
Благодарение на този сън, тя заобича още нероденото си дете.
Дойде деня и тя роди. А то беше толкова красиво създание такова, каквото го видя в съня си.
Тя бе щастлива и каква голяма радост изпитваше, когато го кърмеше. За любовта ѝ нямаше граници.

26 февруари 1955 г. Калифорния, САЩ.
На летецът изпитател Джордж Франклин Смит му предложили изпитателен полет на нов реактивен самолет, който можел да лети по-бързо от звука. Той обичал изпитателните полети с мощни машини. Затова си казал: „Разбира се, че ще летя с него. Едва ли ще ми отнеме повече от 45 минути.“
Бил без защитен костюм. Когато излетял забелязал, че контролните уреди не се движат съвсем свободно. Но той не се притеснил, нали на предварителните проверки всичко било наред.
Минути по-късно минал звуковата бариера. Тогава самолетът забол нос надолу и контролните уреди отказали. Падал към земята със свръхзвукова скорост.
Гласът от слушалките крещял:
– Скачай с парашута, Джордж! Изчезвай от там!
Скоростта растяла, а Джордж като обезумял викал:
– Контролните уреди блокираха, падам право надолу!
Имал секунда да напусне самолета или да умре.
На около 2100 метра под него блестяло синьото море, окъпано в слънчева светлина. Джордж изскубнал облегалката и изтласкал остъкления капак на пилотската кабина. Вътре нахлул яростен вихър. При тази скорост стихийната сила на въздуха го приковала към седалката. Той с мъка протегнал ръка. Докоснал с пръсти катапулта. Нямало време. Опасността приближавала.
До тогава всички летци, скочили с парашут при свръхзвукова скорост, били загинали.
С изпънати пръсти Джордж сграбчил ръчката. Мощна експлозия го изхвърлила от пилотската кабина.
Ударила го въздушна вълна. Всичко наоколо се завъртяло. За няколко секунди обувките, чорапите, часовника и каската се откъснали от него и полетели към земята. Той кървял и бил много уплашен.
Падащото му тяло било като перце. Чуло се рязко изплющяване. Парашута се отворил и го задържал. Летежът му се забавил. Джордж почуствал, че пропада в мрак. Не изпитвал никаква болка. Тялото му паднало в морето и започнало да потъва.
Двама рибари станали свидетели на главоломното гмуркане. Те с голямо усилие успели да изтеглят тялото на летеца. Единият от тях погледнал удавника и със съмнение поклатил глава:
– Няма смисъл. Той е мъртъв.
Но Джордж Смит бил още жив….
На Военовъздушните сили им трябвало цял месец, за да извадят отломките на катастрофиралия самолет. Все още никой не знаел какво е причинило злополуката.
Но учените имали възможност да проучат полумъртвото тяло на клетия Джордж. И ето какво установили.
Когато Джордж катапултирал, скоростта му засилила действието на гравитацията. Всяка част от тялото на летеца станала 40 пъти по-тежка. Дори и кръвта му станала по-тежка за кратко време. Тя бликнала от кръвоносните съдове Това придизвикало множество натъртвания на тялото му. Той бил така контузен, че главата му се подула и заприличала на футболна топка. Клепачите на Джордж кървели.
Пилотът прекарал седем месеца в болница. Възстановил се напълно и отново започнал да лети. Той бил един от най-щастливите пилоти на света, преживявайки най-лошия кошмар на летците, да паднат от небето.