По едно време с родителите си се преместих на друго място да живея. Учителката ми беше същински дракон. Тя имаше собствена система за разпределяне на учениците по чиновете.
Класната стая беше разделена на две зони – за умни и за глупави.
Когато постъпих в това училище, тя ме подложи на малък тест. Аз не се справих добре с въпросите за дробите и бях изпратена в половината на двойкаджиите.
След няколко месеца учителката си промени мнението за мен и ме премести при умниците. Трябваше да си сменя мястото с най-добрата си приятелка.
Така че горчивите уроци на живота започнах да получавам много рано. И първият от тях беше:
„Не бъди толкова умна, иначе ще загубиш всичките си приятели.“

В парка дотича Таня, четиригодишно момиченцв с палави плитки на главата. С нея се запознахме преди два дена, Личицето й бе грейноло, а устата й не спираха да говорят.
Спря до мен, хитро ме погледна и каза някак тържествено:
– Вчера ми купиха красива рокля. Познай в какъв цвят е!
Започнах да изброявам всички възможни цветове, но малката палавница постояно поклащаше глава, давайки ми да разбера, че не съм уцелила правилния цвят.
– Е, подскажи ми поне първата буква, – примолих се отчаяно.
Малката хитруша ме погледна загадъчно, ококори очи и тържествено каза:
– Започва с буквата „ф“, – наслаждавайки се на моето недоумение.
– Фиолетов, – нерешително попитах.
– Не, -в това отрицание съ съдържаше тържество и победен вик.
Въздъхнах печално, наведох глава и казах:
– Предавам се! Какъв цвят има новата ти рокля?
– Фкутийков, – радостно извика Таня.
Навярно роклята и бе от някакъв кариран плат, но аз така и не успях да отгатна цвета.

Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.

Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.

Едно малко момиченце се роди преждевременно. Теглото му беше под нормата. Лекарите не даваха надежда, че ще оживее, но родителите му се молиха и то оцеля.

Сега то е една топка енергия, даряваща всеки с една нестихваща усмивка. Подскача игриво между хората, а те го прегръщат и даряват с много целувки. То няма много играчки, но живее в любящ дом, сред своето семейство.

Баща й при едно сбиване остана без една ръка, а майка й беше бивша наркоманка, но това дете бе цялото им богатство. Не напразно я бяха кръстили Миракъл, което означава чудо.