Богобоязливи Божий служител в трудните години бил арестуван и заточен, заедно с много християни и невярващи. Много от затворниците умрели от студ и глад.
Веднъж заедно с други затворници бил взет, за да копае дупки за стълбове. На всяка дупка поставяли по един човек и усилена въоражена охрана. Този, който можел да ги обстрелва, бил поставян между двама затворници на разстояние 25 метра от тях.
Земята била замръзнала. Трудно се копаело. Всички били гладни и уморени.
Когато била обявена почивка, Божият служител седнал на замръзналата земя и със сълзи на очи се помолил на Господа:
– Скъпи Татко, виждаш, че съм много гладен, дай ми едно парче хляб, не ме оставяй да умра тук.
Изведнъж чул, че един от пазачите го вика. Той дошъл до него и го попитал:
– Вие ли ме повикахте?
Пазачът го погледнал и казал:
– Имаш ли тук познати?
Мъжът отговорил:
– Моя дом е на няколко хиляди километра от тук и вие знаете, че освен затворниците и пазачите тук няма никой.
Пазачът казал:
– От гората преди малко излезе един мъж, който приличаше на Исус Христос. Такъв съм го виждал в Библията на баба ми, когато бях малък. Той ми каза твоето име и ме помоли да ти предам това.
Във вързопа имало гърне със супа и голям комат хляб. Затворникът се разплакал, а пазачът му казал:
– Не плачи, а седни и се наяж, преди да те повикат за работа. Няма да кажа на никого за това.
Мъжът вдигнал ръце и благодарил на Бога, за бързия отговор на молитвата си.

Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.

Казваше се Петър. По време на бойните действия в Афганистан служеше в разузнаването. Занимаваше се с намиране на отредите на моджахедите.

Всичко изглеждаше банално просто. Той заставаше пред стената, на която бе окачена картата на Афганистан и започваше внимателно да се вглежда в нея. След известно време съобщаваше:

– На този и този участък по това и това време ще се опитат да се врежат. Числеността на отряда им е толкова….

Какво правеше този човек? В какво се състоеше неговият разузнавачески метод?

Петър усилено се взираше  в картата, докато очите му се насълзят….. Изведнъж картата оживява. Отделните участъци от нея започват да плува, смесват се.

На фона са нарисувани пустини и планински релеф. Появяват се прозрачни линии. Те пулсират, движат се.

Той осъзнава, че там има натрупване на вражески войски. Вижда накъде са се насочили.

Някакво необяснимо усещане му подсказва техния брой и с какво са въоръжени.

Изведнъж мозъкът му се пренасочва и той вижда своето подразделение и веднага разбира могат ли да устоят на готвещата се атака.

Той беше интересен възрастен  господин. Бели коси обрамчваха лицето му, а мустаците му напук си бяха запазили тъмния цвят и ярко контрастираха върху бледото му лице.

Обикновенно правеше удобни апартаменти и привлекателни сгради.

Един ден се разхождах и реших да надникна в някоя от красивите му постройки. Влязох в една от тях. Той приближи и ме докосна.

…изведнъж усетих, че станах от неговата страна, просто като част от някаква игра. Така всеки, който докосвах ставаше негов.

Веднъж покани много хора на пиршество. Всеки докоснат от възрастният човек ставаше от неговия отбор и играеше за него.

Исках да се освободя от влиянието му. Колкото повече се опитвах да се откъсна от него, толкова повече някаква невидима примка ме стягаше и аз не можех да помръдна.

Осъзнах, макар и бавно, че единствения начин да се отърва от него беше, някой от моя отбор да ме докосне отново. Там, в предишния отбор, бях свободен и всички се чувствахме щастливи.

Толкова много исках да се завърна…… ще се намери ли смелчага между тях, който ще се престраши и ще ми помогне?

Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.