Радослав се беше родил като повечето деца по негово време. Родителите му бяха бедни, дори според скромните стандарти на онова време. Баща му беше продавач, а майка му метачка. Живееха в малък апартамент в един нисък блок. Храната им беше оскъдна. Когато се връщаше от училище се молеше да не види багажа на семейството им изхвърлено на пътя за неплатени сметки.

Той имаше брат и сестра. Нямаше колело и скъпи играчки. Майка му купуваше стар хляб. На филийки намазваше мармалад и заедно с малко чай прекарваха в повечето от дните.

Радослав имаше само два ката дрехи, едните за всеки ден и едни за празник. Обувките му бяха стари и често кърпени, а чорапите се перяха всяка вечер. Скоро получи от баща си нов костюм. Той много се гордееше с него.

Няколко седмици по-късно облечен в новия си костюм заедно с баща си се качиха на тролея и отидоха на гости при един техен роднина, който беше заможен адвокат. Баща му носеше кекс, който майка му беше направила.

Когато пристигнаха, ги посрещна братовчед му Тихомир, който внимателно огледа Радослав. ИзведнъжТихомит избухна в смях:

– Та това е старият ми костюм, – започна да подскача наоколо. – Ей, хора, погледнете, той носи старите ми дрехи!

Радослав беше потресен. През останалото време от посещението беше с изчервено лице, резултат от унижението, което беше преживял.

Докато пътуваха в тролея обратно към къщи, Ради се бореше със сълзите си. Той видя как баща му размени кекса с един куфар пълен с дрехи.

– Не разбирам, – погледна остро баща си, – Ти си вярващ човек. Братовчед ти не е. Ти се молиш всеки ден, той не. Те имат всичко, което си пожелаят, а ние нямаме нищо.

Бащата разбираше напълно болката на сина си. Той кимна с глава и каза с леко напевен глас:

– Това, че живеем според Божията повеля, съблюдавайки Словото Му е правилно. Бог не наказва никого неочаквано. Предупреждава го, изпраща хора да му открият истината, но изчаква. Бог знае какво прави.

Радослав разбираше, че баща му е напълно прав. Това беше последният път в живота му, когато съдеше според това какво и колко притежава човек.

Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..

Така е устроен животът. Има жени, които се харесват на мъжете, а има и такива, които размишляват и пишат за това. Но всеки иска да бъде обичан.
А какво е любовта? Това е нещо, което идва, настига те, не те пита дали ти харесва и нагло игнорира твоите идеали. Шегувам се!
Той беше шеф в пълния смисъл на думата, а тя негова секретарка.
Тя бе наясно със всеки детайл от личния му живот. Изумяваше я факта, че по-дълга връзка имаше с не съвсем интелигентни и красиви момичета.
Не можеше да го съди, все пак тя беше само негова секретарка. Най-главното ѝ качество бе умението да мълчи. Имаше отлична памет, известно количество интелект и умееше да посреща гостите в офиса. Това беше довереното лице на шефа, неговата памет, мълчалив слушател на изблика на разстроените му нерви, удобен вариан на съвест, пред когото можеше да се оправдава, без да очаква упреци от нея.
Един ден шефът ѝ подхвана разговор за жените. Тя бе млада и той смяташе, че трябва да я научи на ум и разум. Според него, идеалната жена трябваше да бъде лека и ефирна.
– Разбери, – казваше ѝ той, гледайки в нея, но отправил поглед в пространството, – животът на човека е пълен с всякакви трудности и проблеми. Ние постоянно трябва да се доказваме пред другите, за да не ни отнемат мястото под слънцето. За това, когато един мъж е до жена, той иска преди всичко да си отдъхне от всичко това. Той иска нещо по-леко, малко безгрижие и светлина, а не там някакви си претенции, умни мисли, скандали и упреци. На мъжа съвсем не му е нужна силна жена, която винаги знае, какво иска и какво е правото ѝ. Не защото се чувства слаб, просто силите му са му нужни с лихва в обществото на мъже. Той не се нуждае от кукла и домакиня, не и от майка, нужна му е жена.
Този монолог напълно я порази. Но с течение на годините, тя се натъкваше на подобен вид жени и започна да разбира шефа си.
Такива жени могат да се видят отдалеч, те се отличават с блясък и нещо примамващо в очите, леко завъртане на главата, неподражаемо изражението на лицето. Такива жени рядко са сами, мъжете просто ги обожавам и ги ценят. За тях мъжете са готови на всичко, дори да положат света в краката им.
В животът, като правило, така наречените успешни мъже могат да си позволят „идеалната жена“ до себе си. Не защото тя е користолюбива, просто такива жени създават условия, някой да се грижи за тях, а това за съжаление съвсем не е евтино.
В замяна на това тя украсява делничните дни и вечери на мъжа. Тя е лека и безобидна, искрена и горчиво ще плаче за счупеното си токче на обувката и малко след това изведнъж ще забрави за „мъката си“.
Жената трябва да е весела и забавна, тъжна и печална, но в умерено количество, без борба и напрежение. Имено такива жени мъжете искат да защитават. За тях те са нежно цвете извън мръсния терен на живота. За такива мъжете пишат сонети и стихове.

Той беше упорит и никой не можеше да му докаже нещо, с което не беше съгласен. Знаеше, че приятелят му е християнин, но не искаше  да чува нищо за Бога. Приятелят му го бе оставил на мира и вече не му говореше за своята вяра.

Но днес адвокатът Симеонов бе разстроен и искаше със всеки да се заяжда. Видя приятеля си Данчо и реши да си го изкара на него.

– Здравей, я ела да те попритисна малко, – започна Симеонов.  – Отдавна не си ми говорил за твоя Бог.

Данчо вдигна рамене:

– Нали не искаше да слушаш за Него?

– Твоя Бог нали е много добър? – заядливо започна Симеонов. – Защо има толкова много разводи? Ето и днес се ядосвах с двама съпрузи, които не отстъпваха и всеки смяташе себе си за прав.

Това бе сериозно предизвикателство, но Данчо знаеше, че има Един, Който го подкрепя и в такава ситуация, и за това реши да се облегне на Неговата мъдрост.

– Представи си, че Бог ти казва: – започна Данчо уверено, – “ Имам подарък за теб, той е прекрасен и съвършен израз на любовта ми към теб. Ще ти подаря спътник в живота, които ще те обича и цени. Взаимоотношенията ти с него ще изкарват най-доброто от теб. Ще ходи с теб навсякъде и ще те насърчава. Ще те подкрепя, когато паднеш духом. Ще ти вярва и ще ти се доверява. Плодът на тази връзка ще бъдат децата ви, които много ще обичате“. Но Бог ще вдигне единият си пръст с предупреждение: „Не прелюбодействай!“ Смяташ ли, че тази заповед има за цел да ограничи вашето щастие?

За Симеонов това си беше явно ограничение, но замълча, за да чуе останалите доводи на приятеля си.

– В никакъв случай! – каза Данчо. – Неговата цел е да ви предпази. Какво се случва, когато възприемаме брачните клетви като нещо обвързващо и ограничаващо? Какво става, когато пренебрегнем Божието предупреждение и се впуснем в поредната връзка? Тогава в любящите отношения с брачния партньор се появяват пукнатини. Доверието се разпада. Гузното чувство за вина подхранва корените на огорчението. А нима мислиш, че децата са слепи за всичко това? Тези разбити взаимоотношения въздействат и върху тях.

Симеонов беше навел глава. В това, което каза приятелят му имаше истина. Но, … червейчто на съмнението отново го зачовърка.

Данчо виждайки разколебаването на приятеля си продължи:

– Бог знае какви са последствията от греха и за това ни предупреждава. Той не желае да му се подаваме по никакъв начин, защото подаръкът, който ни е дал ще загуби красотата и очарованието си.

Двамата дълго мълчаха. Данчо не смееше повече да притиска приятеля си, а Симеонов бърчеше вежди и активно мислеше. Някаква светлинка бе стигнала до съзнанието на адвоката, но дали щеше да ѝ позволи да огрее тъмнината в него?!

Ников бе облякъл тъмносив костюм, който му стоеше много добре. Черните му обувки отразяваха светлината на витрините и уличните лампи. Той подаде ръка на дамата си и се насочиха към прочутия с шампанското си бар.

Това беше мрачно заведение, частично модернизирано. Пробиха си път през навалицата край бара и заеха масата, която съдържателят на заведението предварително беше запазил.

Щом поръчаните питиета пристигнаха, дамата дошла с Ников, нека я наречем Дечева, се обърна към него:

– Ще бъда напълно искрена с теб, – погледна го внимателно, за да види ефекта от думите си и продължи. – Ти си най-добрият помощник в бизнеса ми. До сега не съм имала такъв. И тъй като не се отнасяш с презрение към жените шефки, реших да ти направя едно предложение. Искам да ти продължа договора. Какво ще кажеш за това?

– Това е много мило и щедро предложение,-  смотолеви някак виновно Ников.

– Не ми изглеждаш много въодушевен?! – повдигна вежди Дечева.

– Предложението ми харесва, – започна внимателно Ников като се стараеше да не я обиди по някакъв начин, – но истината е, че аз не търся постоянна работа. Просто използвам уменията си за работа в офис, за да имам някакъв доход, когато основното ми занятие не носи пари.

– А какво е основното ти занимание? – полюбопитствува Дечева изненадана.

– Пиша, – смутено наведе глава Ников.

– А публикуват ли те? – за Дечева нещата започнаха да стават доста интересни.

– Да, – с тиха тъга каза Ников, – но напоследък се навъдиха толкова много като мен, че конкуренцията стана много голяма. Уча непрекъснато, усъвършенствам се. Надявам се да напиша нещо умно преди да навърша поне 35 години.

– Вероятно от това очакваш много пари? – съчувствено каза Дечева. – А после награди, вила, кола, а защо не и собствена яхта?!

– Всичко това не ме интересува, – вдигна очи Ников и я погледна.

– Невероятно, – ахна Дечева.

– Разберете ме правилно, – каза Ников съвсем спокойно, – моята представа за успех няма нищо общо с богатство или положение в обществото.

– Не те разбирам, – Дечева го гледаше изумена. – Нали всички се стремят към това? Тук хората наоколо –  и тя посочи с ръка тези, които седяха наблизо, – боготворят парите. И ти имаш смелоста да кажеш такова нещо точно тук?

– Е, аз малко си падам анархист, – засмя се Ников.

Дечева беше загубила и ума и дума. Гледаше този млад човек, когото познаваше като сръчен и всеодаен в работата си и не можеше да разбере, как можеше да няма стремежите и очакванията на останалите в обществото!