Две жени близки роднини се скараха. Кавгата им беше за имот. Това е сериозен проблем, не е дреболия. Много се караха и накрая спряха да общуват помежду си.
Трудно е да запазиш емоционалното си спокойствие, когато живееш в един апартамент с човек, от който силно си наранен. Там често се развихряха страсти.
И всеки знае, че подобни чувства не преминават, но разрушават живота, на този, който ги изпитва.
По-възрастната, от двете скарани жени, една вечер изведнъж загуби разсъдъка си, обезумя, започна да къса всичко, а после се опита да се покатери по стената.
Линейката пристигна и я откара в болницата, но тя беше в кома. Веднага започна лечението ѝ. Включиха я на изкуствено дишане, защото тя не можеше да диша.
Направиха изцяло преглед и поставиха следните диагнози: диабет и промени в панкреаса; туберкулоза – силно поражения в белите дробове; мозъчен тумур; подчелюстно подуване и като капак гноен минингит.
Лекарите нищо хубаво не можеха да обещаят на роднините.
В болницата дойде един мъж и се моли за нея и тя дойде в съзнание. Прехвърлиха я в друга болница. Тя започна тихо да говори, да се обръща, но не успя да се изправи на крака. Беше много слаба и изтощена.
След една седмица тихо умря.
Патологът шокиран обясняваше на роднините:
– Не разбирам, проверих всичко няколко пъти. Тя нямаше никакво заболяване. Всички предишни диагнози за тумор, туберкулоза и промени в панкреаса бяха изчезнали. Но от какво умря и аз не знам.
Причините за смърта ѝ назова човекът, който се бе молил за нея:
– Караниците, гнева и негодуванието.
Когато, той се помоли тази жена да оздравее, Бог отговори и тя бе здрава, но след това умря. Тогава мъжът се обърна към Бога:
– Господи, но защо тя умря, нали се молих да е жива и здрава?
Бог му отговори:
– Само не и когато самият човек иска да умре ..
Работата се състоеше в това, че тази жена беше много нещастна, с болно дете инвалид на ръце, без мъж и куп дългове. Тъжна история…..
Нашият гняв и емоции не са безобидно нещо, те могат да ни убият.

Ана Петрова имаше редкия шанс да присъства на това преставление. Имаше много желаещи за него, дори билети не стигнаха за всички, но на нея и подариха билет. Тя бе зряла жена и такива мигове на щастие, не отминаваше с безразличие.
Приготви се и тръгна.
Залата я посрещна с пищно осветление, множество усмивки и напрегнати в очакване лица. Седна на мястото си и се настрой да се потопи и наслади на предстоящото преставление.
По време на почивката Ана излезе, за да се подкрепи с нещо.  Фоайето беше изпълнено с хора, които пушеха, опитваха от различни питиета и разговаряха.
Някакъв пианист свиреше, но никой не обръщаше внимание на музиката му. Ана отпи от чашата си и с любопитство се зае да изучава музиканта.
Той изглеждаше невзрачен и скучен. Просто си вършеше работата си и чакаше почивката да свърщи, за да спре да свири.
След второто питие, леко опианена, Ана тръгна към пианото.
– Вие сте като зъбобол! Защо не свирите просто за себе си? – възкликна тя.
Пианистът беше изненадан. И тогава започна да свири музика, която обичаше.
След няколко минути цялото фоайе млъкна.
Когато пианистът свърши своята композиция, избухнаха възторжени аплодисменти.

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Надя беше медицинска сестра и обожаваше професията си. Влизаше от стая в стая, сядаше не до едно и две легла, помагаше, привдигаше. …… Когато болните я видеха засияваха. Нейната усмивка заразяваше и всяка отчаяна и тъжна физиономия ѝ се усмихваше.

Имаше безкрайно търпение, да прави превръзки, да взема кръв за изследване, да отговаря на безбройно многото въпроси на пациентите и да ги успокоява.

Болните мъже обичаха край тях да се върти нещо младо и хубаво. А жените ѝ бяха благодарни, когато ги решеше и им помагаше да изглеждат по-добре. Това не беше част от задълженията ѝ, но тя бе гимирала много пациентки в болницата. Беше убедена, че ги прави по-щастливи, а и те се чувстваха по-добре.

– Нима като влезеш в болницата, трябва да гниеш?! – често казваше Надя на жените.

Знаеше не само пациента и лекарствата, които трябва да му дава в определеното време, но и синовете, дъщерите, съпрузите, внуците, ….., проблемите и болките в душите им. Как нямаше да знае, като всеки един от тези заболели хора споделяше с нея всичко, разказваше ѝ за семейството си, за приятелите, за самотата си, ….А Надя ги изслушваше и за всеки намираше добра дума.

Това беше тяхното Наде, вечно усмихнатата млада жена, от чието сърце преливаше любов и всеодайнос към всички.