Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.