Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.

Дора Николова за първа година започна работа в детската градина. Нейните възпитаници бяха самостоятелни и бързо се приготвяха за разходка, миеха ръцете си преди ядене, редовно ходеха до тоалетната.

Но един ден едно от децата каза:

– Госпожо, моля ви, помогнете ми да си обуя обувката.

Дора се изненада, но отиде при момчето и се опита да му покаже как трябва да направи това. Тя се удиви:

„Как може да се обува дете с такива малки обувки. Непременно трябва да поговоря с майка му“.

Дора едва не извика, когато  момчето каза:

– Госпожо, те са обути наопаки.

Тя погледна внимателно и се убеди, че наистина е разменила обувките. Трудно ги обу, а сега трябваше да ги свали и да ги обува наново.

Въпреки всичко Дора се опита да запази спокойствие и си каза: „Всичко е наред!“

Но хлапето обяви най-безцеремонно:

– Тези обувки не са мои.

Николова едва се въздържа да не изкрещи, хубавото е, че на време се усети.

– Защо не ми каза това по-рано?

Мислено Дора се възмущаваше: „Отново трябва да сваля тези проклети обувки….“

Изненадващо детето отново се обади:

– Тези обувки са на моя брат, но понякога и аз ги нося…..

Дора се чудеше да се смее ли или да плаче, но тя прояви воля и помогна на момчето да се обуе.

– Така, – каза Николова, – а къде са ти ръкавиците?

– Пъхнах ги в обувките, за да не ги изгубя ….

Младен скоро стана татко. Той реши да снима дъщеричката си и да се похвали в социалните мрежи с нея. Така той постави нейна снимка в мрежата, на която дъщеря му недоволно гримасничи след къпане.

Много от хората, които видяха снимката я одобриха и го поздравиха. Други се пошегуваха с младия баща:

„Когато порасне, тя няма да се омъжи за червенокос и брадат мъж с татуировки“.

Но сред остроумията имаше един коментар, който сериозно разтревожи Младен.

В него педиатър пишеше:

„Струва ми се , че бебето има жълтеникави очи. Не твърдя нищо със сигурност, понякога една снимка може да е малко жълта. Но ми се струва, че на момиченцето кожата и очите имат жълт отенък. Възможно това да е физиологична жълтеница….. Надявам се, че всичко с бебето е наред, а у мене просто е надделяла професионална параноя“.

Загриженият баща за всеки случай реши да провери здравето на дъщеря си и се консултира с лекар.

В поликлиниката потвърдиха:

– Детето има неонатална жълтеница.

– Това опасно ли е за нея, – попита уплашено Младен.

– Детето просто трябва да бъде повече време на слънце или да премине курс на фототерапия. Ако не започнете лечението на жълтеницата веднага, това може да доведе до печални последствия.

Ето как една снимка и навременен коментар запазиха здравето на едно бебе.