Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

Петгодишната Ели не преставаше да задава въпроси. Днес на дневен ред бе поредният измъчващ я въпрос.

– Защо няма полицейски котки?

След като се бе уморила да прави безполезни опити да разбере това, тя написа писмо до полицията:

„Скъпи шеф на полицията, аз се казвам Ели и съм на шест години и половина.

Когато разговарях с моя баща го попитах, дали съществуват ли полицейски котки, той ми каза, че се съмнява да има такива, но аз смятам, че с котките би се получило нещо много добро.

Полицейските котки ще бъдат от полза, защото имат добър слух и могат да чуят опасностите.

Те лесно намират пътя до дома, така че може да ви показват обратния път, ако се изгубите.

Котките много добре се катерят по дърветата, затова биха могли да спасят хора, които са заседнали между клоните.

Моето куче е приятел с котката ми и аз мисля, че котките ще се сприятелят с вашите полицейски кучета.

Кажете ми , моля, мислили ли сте за това, да си доставите полицейски котки?“

Скоро малката Ели получи отговор от полицията.

“ Скъпа Ели, благодаря ти за писмото и предложенията за използване на котки в полицията. Аз ще помоля инструктора, обучаващ нашите кучета, да има предвид твоето предложение.

Винаги съм обичал котките, за това реших да ти нарисувам моята котка Джени в края на писмото. Извинявай , не умея много добре да рисувам, но вярвам, че все пак се получи. Дори почти прилича на Джени.“

Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….

Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.