В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Пламен откак се помнеше живееше в един детски дом. Той беше чувал за майки и бащи, но неговите родители и тези на децата около него нито един път не дойдоха да ги видят.

Неведнъж бе виждал щастливите лица на деца хванали родителите си за ръка и бебета, които нежно бяха прегръщани от майките си.

„Къде ли е моята майка, – питаше се Пламен. – Нима ме е забравила?“

Веднъж чу как една възрастна жена крещеше на едно малко момиченце:

– Зарязала те е, защото си ѝ попречила да си живее живота …

Тогава Пламен плака за изоставеното момиченце, а после и за себе си. Той се почувства отхвърлен и ненужен.

Пламен научи бързо буквите и един ден реши да напише писмо до майка си.

„Мамо, прости ми, че съм се родил, че съм ти попречил в живота. Не исках да се случи така. Не знаех, че ще бъда излишен.

Мамо, съжалявам, че не съм такъв, какъвто си ме искала. За това навярно не ме харесваш и не желаеш да ме обичаш.

От първият момент на живота си, аз съм нещастен, а за всички хора в този свят съм напълно чужд.

Не те обвинявам, в нищо не си виновна, но знай, че без всякакво „но“ те обичам. Мамо, искам да се прибера при теб в къщи, няма да те обиждам или наранявам.

Без теб животът ми е пуст и мрачен“.

Както всички пенсионери Елена Петрова имаше пластмасова карта за теглене от банкомат.

Днес дъщеря ѝ имаше рожден ден и тя реши да изтегли пари, за да ѝ купи подарък. Речено сторено.

Отиде до най-близкият банкомат, извърши исканите операции и получи леко смачкана банкнота от 50 лева. Банкнотата предизвика леко съмнение у Елена и тя я разгледа внимателно, изглеждаше ѝ доста странно. Явно банкнотата бе фалшива.

Тя беше на 69 години, но за първи път ѝ се случваше такова нещо.

– Наистина ли тази банкнота е фалшива или така само ми се струва? – каза си възрастната жена.

Отиде до един от нововъведените автомати и си поръча храна и газирана напитка, но автоматът няколко пъти ѝ върна банкнотата.

Когато сподели с приятелката си Магдалена, която живееше в съседния вход, тя я посъветва:

– Иди до банката, на която е този банкомат и им кажи какво е станало. Или най-малкото им се обади по телефона. Трябва да го има на банкомата, нали при авария на него трябва да се звъни.

– Там няма да ми повярват и кой знае в какво могат да ме обвинят, – каза уплашено Елена.

– Иди в близкия супермаркет и пазарувай, като платиш с нея, – предложи Магдалена.

– Ако ме хванат с тази фалшива банкнота, ще изглеждам още по-подозрителна, – смръщи вежди Елена.

– Тогава иди в полицията, – вдигна ръце Магдалена.

– Ще почнат разпити, разследвания, …., а могат и да ме обвинят в нещо, въпреки напредналата възраст, – каза ужасена Елена.

Жената плачеше и не знаеше къде да отиде, защото се страхуваше, че няма да ѝ повярват, а може и да я съдят….

Тази история може и да не се е случила точно така, но ако в ръцете ви попадне фалшива банкнота и не можете да я върнете,  нито да я замените, как бихте постъпили?

Въпроса остава открит ….

Не е тайна, че повечето джебчии действат в обществения транспорт. Час Пик за тях най-доброто време, когато могат да откраднат нечий портфейла или мобилен телефон.

Нима не се сещат, че хората, който използват трамваи, тролеи и автобуси, съвсем не са толкова богати?!

Често се случва да бъдат откраднати последните пари на някой пенсионер или студент.

Влади се качи в автобуса. Той беше приятен на вид младеж, но желанието да краде се бе залепило като дъвка за него и не му даваше покой. Не, че нямаше пари, дори притежаваше много повече, отколкото тези, които обираше.

Влади огледа хората и се насочи към нищо неподозиращ млад мъж. Бръкна внимателно в джоба му и незабелязано извади мобилния му телефон.

Влади поиска да се наслади на новата си придобивка, за това включи екрана на телефона. Там се появи SMS:

„Роди се!!! 15:20
3,75 кг и 53 см, щастие :)“

Това, което прочете силно разтърси джебчията. Той не можеше да остане пасивен и безучастен след това съобщение.

Върна се обратно и пусна телефона в джоба, от където го бе откраднал.

Едно десетгодишно момиче забеляза действието му и учудено го изгледа.

„Странно, – помисли си то, – повечето крадат мобилни телефони, а не ги пускат в джобовете на хората“.

Но Влади не обърна внимание на детето. Той наблюдаваше младия мъж, който току що бе слязъл от автобуса и радостно четеше SMS от мобилния си телефон.

Невероятно, но такива неща могат да се случи и в реалния живот. У този, който бе откраднал, съвестта се бе пробудила.

Доброто винаги побеждава злото!

Рано сутринта Росен бе излязъл на балкона, за да изпуши една цигара. Погледът му бе привлечен млада, добре облечена дама.

Тя държеше пакет с боклук и вървеше по мостчето над малкото езеро. Вероятно отиваше на работа.

Изведнъж тя замахна с ръка и хвърли пакета в езерото, но той не падна във водата, а на брега. С каменно лице и бърза походка младата дама продължи пътя си, все едно нищо не се бе случило.

„Никой не ме видя, – успокои съвестта си жената. – Нека докажат, че аз замърсявам езерото. Навярно и другите го правят“.

На десетина крачки след нея вървеше доста подвижен възрастен човек. Без всякакви емоции, той взе изхвърления пакет с боклука, догони дамата и ….. изсипа цялото му съдържание върху главата ѝ, а след това продължи пътя си.

От косите ѝ потече нещо подобно на майонеза и кетчуп. По дрехите ѝ бе полепнало сладко. Черупки от яйца бяха кацнали на рамото ѝ, а на едната ѝ обувка бе капнала някаква доста мазна течност.

Квартала се огласи от дивите крясъци и ругатни, излизащи от устата на „културната“ дама.

– Идиот, ще те дам под съд! Ще кажа на моя Вальо и той ще те спука от бой ….

Човекът изобщо не обърна внимание на заканите и заплахите ѝ.

„Колко добре започна този ден, – усмихна се на себе си възрастния човек“.

Росен също се засмя, но не само той, а тези, който бяха видели случилото се от прозорците на апартаментите си ….