Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.

 В един голям и прочут град живееха две сестри. По-малката Марта бе инвалид и не можеше да посещава богослуженията на местната църква.

– О, не съжалявай много за това, Марта, – успокояваше я сестра ѝ Евгения. – Нивото на духовният живот в църквата е много нисък. Няма съживление. Сатана е увлякъл много души и ги води към гибел. Там не би се чувствала добре.

И Марта реши:

– Ще се моля на Господа, да изпрати помазан от Него проповедник, който да приведе хората към искрено покаяние.

Минала цяла година, ……. но Марта упорито продължаваше да се моли.

След едно неделно богослужение Евгения изтича при сестра си със сияещо сърце и сподели:

– Дошъл е един от най-големите проповедници в града ни.

Марта наведе глава и тихо прошепна:

– Благодаря ти, Господи, за отговора на молитвата ми, а сега започни, моля Те, делото на съживление и в нашия град.

Господин Ангелов сподели рано сутринта:

– Тук духовната работа върви много трудно.

Вечерта той застана за амвона и проповядва с ентусиазъм. Когато свърши проповедта каза:

– Всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ нека се изправят.

На неговия призив се изправиха почти всички присъстващи.

Ангелов си помисли, че не са го разбрали добре, за това повтори призива си по друг начин:

– Нека станат тези, които искат да оставят греховния си живот.

Отново станаха почти всички.

Ангелов, за да бъде сигурен, че това не е грешка каза накрая:

– Тези от вас, които искат да оставят греха и да следват Христос, нека станат и отидат в другата стая.

Мощна вълна от хора се отприщи като бент към малката стая. Всеки един от тях осъзнаваше, че има нужда от спасение.

Ангелов благодари на Бога, за Неговото благословение.

На следващата сутрин той си замина, но скоро получи телеграма:

„Моля върнете се! Тълпи от хора изпълват църквата, жадни за спасение“.

Той се върна и проповядва почти цяла седмица. Накрая преди да си тръгне Евгения го покани да посети сестра ѝ Марта.

Когато се срещна с нея, той разбра нещо важно. Божието благословение се бе изляло над този град, благодарение на молитвите на тази слаба и болна жена.

В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Беше вече след полунощ, когато в пицарията се получи последната поръчка.. Всички доставчици си бяха тръгнали вече и собственикът на заведението Данаил реши:

– Ще им я занеса и без това са ми по път към дома.

Когато приближи до вратата на къщата, където очакваха поръчката, бе заобиколен от четирима бандити.

Хулиганите се надявали да ограбят някой мършав студент, но този път късметът не бе на тяхна страна.

Доставчикът на пица се оказал 250 килограмовият полузащитник на националния хокеен състав. Сега кмет на този град, развиващ свой малък бизнес.

Те не биха могли да се справят с Данаил, но един от тях успя да вземе кошницата и хукна да бяга.

Собственикът на пицарията се качи в колата си, позвъни в полицията и започна да преследва крадеца до близкия склад, където той поиска да се скрие.

Полицаите вече бе на път и арестува трима от тях. Четвъртият успя да избяга.

Това не било първото престъпление, което бяха извършили тези младежи. Скоро полицията откри колата на престъпниците. В нея бяха намерени следи от кръв на човек, който скоро бе убит.

Данаил бе щастлив:

– Радвам се, че сам отидох на този адрес и не поставих под заплаха свой служител.

– Данаил бе единствения човек, които не се разтрепера в такива минути, – засмя се офицер Павлов от полицията. – Престъпниците очакваха да срещнат слабичък студент, а се натъкнаха на такава голяма грамада.

Мая реши да не се отказва от обувките на високи токове даже, когато отиде на Малдивските острови.

Ежедневен грим и разнообразна козметика, коктейлна рокля, копита и украшения, това е видът в който тя е израснала, даже спи в него.

– Но това е напълно неуместно на плажа, – опитаха се да я вразумят близките ѝ.

– Стига сте ми кудкудякали, всичко това са глупости. Мислете по-нашироко. Та там има не само пясък, а и ресторанти.

Въпреки всичко Мая пълзеше със своите копитца по плажа на Малдивските острови.

Слънце, горещина, край нея скачат малки момчета, но тя не се отказва от вида си, дори се снима нарочно, за да се покаже на завистниците си.

Разбира се, че тя трябваше да се облече според случая и природните условия, така или иначе до стаята си в хотела тя едва се дотътряше.

Навярно много семейства и хора я сочеха с пръст и ѝ се смееха. Е, не явно, а в шепата си. Хората в тузарските райони са свикнали с такива кукли, дори такива не им изглеждат подозрително, но се извиват настрана и се смеят в шепите си до насита.

Жалко е, че това е заболяване, което не се лекува. Нима такова нещо може да се нарече нормално?

Това е не само срам, но е заплаха за индивида.